Ах, Любов! Така нужна си ми. И толкова далечна. Толкова невъзможна. Къде си, Любов? Защо те няма? Защо не идваш? Казаха ми да те чакам. Ти все някога ще решиш и мен да посетиш. Все някога ще се сетиш за онова момиче, което така силно мечтае да се влюби. Да обича. Да чувства. Казаха ми да чакам. И аз чакам. Теб. Да дойдеш. Но ти не идваш. Все повече се отдалечаваш, Любов. Все повече ми се струваш недостижима. Невъзможна. Блян. Мечта. Сън. Но не и реалност.
Ще дойдеш ли някога, Любов? Къде си? Защо те няма? Не мога да те усетя. Нищо не чувствам, Любов. Само чувам. Думи. Думи. Думи. Но те не струват нищо, Любов. Аз искам теб да прегърна. Теб да зърна, Любов. Защо те няма? Ще дойдеш, нали? Аз знам, че ти ще посетиш и моя живот. Някога. Някъде. Знам, че ще дойдеш, Любов. Тук ли да те чакам?
Всички велики поети и писатели пишат за Любовта. Стиховете за нея са толкова красиви, толкова истински и докосващи. Днес сме Ви избрали един от най-емблематичните български писатели за всички времена. Един от най-докосващите лирици. А именно Дамян Дамянов и неговата любов към Любовта. Неговата лирика може да развълнува и най-безчувствения човек. Думи, които пробождат сърцето ти и превземат съзнанието ти. Думи, които показват истината за Любовта.
Потопете се в чувствените стихове, които той споделя с нас. Стихове, които завинаги ще останат. И помнете, че когато има любов – има и щастие, радост. Да живееш. Да мечтаеш. Когато има Любов, животът е по-красив. И по-истински. Но когато няма Любов – всичко губи своя смисъл.
ОБАДИ СЕ, ЛЮБОВ!
Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…
НЕ СЕ ПРИВЪРЗВАЙ…
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна – тежка пранга – дърпа!
Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.
Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!
Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова – свободата –
най-зле го оковава – за всемира!
ЛЮБОВ БЕЗ ПОКРИВ
До покрив вдигаме къщя.
На покрив – риза бяла, мокра
от пот… А бедната душа
се носи по света без покрив.
И в тъмен час, и в тъжен час,
обидена или сърдита,
се носи тя далеч от нас,
и все за своя покрив пита.
Не просто покрив, а покров
небето става върху нея.
И скита тъжната любов
с илюзията, че живее.
Подай ръка, изтрий очи –
очи от толкоз обич мокри.
И нека двама помълчим
под този сладък и горчив
син небосвод – любов без покрив.
КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ
Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб —
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля…Не, не, не!
Но ти си тук — усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача…
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
Тази статия е защитена от Digiprove © 2022 Happy Woman BG
