Порастването е важно, но не напълно, смятат психолози. Какво по-красиво от това да направиш чудо за някого! Например за доверчиво дете… Децата виждат реалността по различен начин и са сигурни, че чудесата се случват. И затова не искаме да унищожим тази красива вяра в магията…
Децата безразсъдно вярват в чудеса. Но, пораствайки, те неусетно губят тази прекрасна вяра. „Когато спрем да вярваме в чудеса, магьосниците заспиват в нас.“ Това е трогателна история за факта колко е важно да вярваме в магията… И тогава тя започва да се случва…
Как да станем богати: Мъдра притча
Притча за необикновената сила на вярата
Градът на маите е едно от Седемте чудеса на света
Магьосникът може да направи всичко
Защото е хубаво да се радваме на чудеса. Чудесата са нещо, от което всеки има голяма нужда, но не всеки знае как да ги направи.
– Защо си такъв – вдигна поглед момиченцето – ти си магьосник.
„Това е живот, момиче, просто живот“, каза висок мъж с уморено лице.
-Но са живи, боли ги.
„Знам, но трябва да бъде така. Дърветата трябва да се подрязват, тогава те растат по-добре.“
– Не. Можеш да измислиш нещо друго. Ти си магьосник. Ти можеш всичко!
„Да, всичко“, сви рамене мъжът, „но може би не всичко…“
-Не, ти все още си магьосник! Помниш ли, че си магьосник?
„Какво има?“ Човекът сякаш говореше сам на себе си.
– Магьосник е този, който прави чудеса и всички са изненадани и щастливи. И се смеят много, много.
„За какво?“.
-Защото е хубаво да се радваме на чудеса. Чудесата са нещо, от което всеки има голяма нужда, но не всеки знае как да ги направи – не се отказа червенокосият инат.
„Може би мислиш така. Аз съм обикновен човек. Също като всички останали. И никога не съм правил чудеса.“
– Н-е-е-е-е-е-е, ти си прекрасен. Най-прекрасният. Е, запомни. Миналата година, когато плачех в градината, защото бях изгубена и беше тъмно и студено, ти дойде и ме хвана за ръката, и веднага слънцето изгря. Стана ми топло.
„Това е просто съвпадение. Облаците в небето се разпръснаха.“
-Не, не е случайно – сви устни възмутено момиченцето – спомни си как веднъж извади мъртва пеперуда изпод стъклото, духна я и тя отлетя. Е, това е чудо!
„Пеперудата просто спеше и аз я събудих. Ти също би могла да го направиш.“
-Да. Сега знам, че е необходимо да духна пеперудата и да я събудя. Тогава не знаех. Значи ти ми показа как да направя чудо. Но аз не искам да сека дървета, за да растат. Боли ги – не е чудо – силно тропна с крак момичето. – Направи чудо. Е, моля те, моля те.
„Какво чудо?“
-Не знам, искам чудо! Искам всички наоколо да се смеят, виж колко са мрачни. Да, дори тези плешиви дървета. Тя огледа подстриганата градина и хората, насядали по пейките.
„Чудо… – помисли си човекът – магия, та всички да се чудят и да се смеят“, нищо не му хрумна.
Е, как да обясни на нетърпеливото дете, че все още е мъж, а не магьосник. В ума му изникна фразата: „Когато спрем да вярваме в чудеса, магьосниците заспиват в нас“. „Разбира се, те заспиват“, отговори той на мислите си, „първо едно, после друго. Не съм дете, въртящо се като катерица в колело. Нямам време за фантазии.“ Собствената му фантазия често го плашеше. И направи всичко възможно да се въздържи от използването й. Той се гордееше не със способността си да измисля невъзможното, а с факта, че винаги е бил много практичен…
Той погледна момичето. На пейката до нея имаше скицник с цветни листове и флумастери.
„Нека заедно направим чудо. Ще сгъна листовете, ще ги превърна в цветя, самолети, гълъби. А ти им нарисувай усмивка и на всяка напиши: „Аз съм твоето чудо!“. Е, как е това за теб?“
– Нека, да! – Лицето на момичето се разля в усмивка.
Мъжът започна сръчно да къса листовете от албума, да ги поставя във фигури и да ги дава на момичето. Тя нарисува всяко емотикони и написа нелепа фраза: „Аз съм твоето чудо!“.
Когато албумът свърши и последният лист, цяла купчина странни фигурки лежеше на пейката. „А сега да покажем чудесата!“ – мъжът изсипа усмихнатите листове в полата на роклята на момичето, сложи я на рамото си и започна да обикаля подрязаните дървета на свой ред. Близо до всяка спираше и момичето окачваше сгънати фигури на отсечените клони.
Скоро цялата безжизнена градина се покри с вълшебни фигури. Магьосниците бяха толкова увлечени, че не забелязаха веднага как хората, седящи на пейките, започнаха да стават, да се приближават до дърветата и да разглеждат появилите се фигурки и да се усмихват. Изведнъж, едно момче посегна към оранжева птица, свали я от дървото, прочете надписа, засмя се и изтича до пейката, където седяха приятелите му.
„Имам си собствено чудо!“ Една минаваща жена се обърна назад и погледна с недоумение тийнейджъра, който разтърсваше оранжев гълъб над главата му. Минута по-късно тя внимателно свали една синя роза от клона и като прокара очи по линиите, я притисна към гърдите си.
-Казах ти, ти си магьосник. Просто си забравил, защото си станал възрастен. А възрастните забравят всичко, което е много просто – изрече тези думи с важност малката палавница.
Мъжът се усмихна. Да пораснеш е важно, но не напълно, не завинаги!