Събудих се, а в мен вече бе ти. Още не бях отворила очи, и вече се промъкна някъде в мен. Не като мисъл, а като усещане… Попитах те, аз също ли живея в теб? Усещаш ли ме още?
Идвам ли така неканена, да търся твоята Любов?…
Да, питам те. Отговори ми.
Щом си дошъл така, ела ще поговорим. После можеш да си тръгнеш пак.
Не мога, казваш. Бързам. Чакат ме да се върна.
…. Да се върнеш в обичайния си реален свят. Където се събуждаш, пиеш кафе и вече мислиш за работа и какво имаш да правиш. Отиваш с нежелание, но трябва. Говориш с другите хора, колкото да се разсееш от собствените си мисли. Кой какво направил и защо. Всички са недоволни и потиснати като теб. Усещаш празнота, но се залъгваш, че сигурно си уморен.
„Днес имам просто тежък ден.“, си казваш.
Минава и поредният ти „тежък“ ден. Прибираш се, хапваш. Приятели те търсят да излезете. Приятелката ти те чака, да се видите. Нямаш време да се замисляш дори. ….Но ето, идва за миг отново тази студенина, и ужасното чувство на празнота.
Това ли е Животът?
Нямаш време за мен, знам. Избягваш дори мъничко да ме почувстваш. Бързаш пак за някъде. Някой и нещо те чакат, толкова работа за вършене. Имаш големи мечти и високи цели….
Казваш: Не искам да говорим, зле ми е, имах тежък ден. Животът ме смаза, но утре е нов ден.
Лягаш и заспиваш уморен.
…. Но тогава, защо идваш? Защо идваш и какво търсиш в мен?
Цветана Нешева
