Магическата фраза: „Ще кажа на татко“ – често сме я чували или употребявали като малки. Ако подобна фраза дойде на ум за дете и то се осмели да я каже на предполагаемия нарушител, това означава, че преживяването на „защитено“ дете вече е налице. И има увереност, че е само, татко (или мама) го пази.
„Ще кажа на татко!“ – магическа фраза от устата на дете, означаваща само върха на айсберга. В ранна детска възраст тя се проявява в това как детето, в случай на конфликт на детската площадка, тича при родителя си в сълзи, разчитайки на утеха и защита, и получава и двете. Или вижда как самият родител тича към него, за да го спаси, защити, подкрепи, прегърне.
Докато детето расте, родителите постепенно му прехвърлят част от отговорността за функцията на неговата защита. Когато детето е, да речем, на 14 години, родителят е по-склонен да попита: „Имаш ли нужда от моята помощ или ще се справиш сам, какво мислиш?“ Ако отговорът е „аз сам“, родителят продължава да държи ситуацията под контрол и пита как е протекъл разговорът, до какво са стигнали и има ли нужда от помощта му. И известно време той наблюдава внимателно поведението на детето, за да се увери, че наистина трудната ситуация е разрешена.
Така от ранна детска възраст човек се научава:
- Ако съм обиден, имам нужда от защита.
- Има ситуации, в които имам нужда от помощта на друг човек, който да ме защити. И трябва да го поискам.
- Има ситуации, в които аз самият мога да се защитя.
Ето как постепенно се оформят границите на личността, когато човек усети, че искат да му направят нещо или вече вършат нещо, което не му харесва, а той знае как да говори за това, да го отблъсне, да защити границата и т.н.
Родителят, който учи как да се защитите, показва, че човек трябва да защитава себе си.
В идеалния случай татко е социален защитник. Той учи детето как да взаимодейства със света, как да действа в различни ситуации. Той може да бъде твърд, той определя границата на позволеното и в същото време, детето няма съмнение, че татко е основно „за мен“.
Мама е инстинктивен защитник.
Тя се втурва да защити детето си, гарантирайки оцеляването му. От такава майка можете да чуете: „Ще изтръгна гърлото на всеки за вас“, а у майката се събужда животинска инстинктивна агресия, за да защити детето си. Това дълбоко знание дава на човек усещане за подкрепа в зряла възраст.
Детето расте, отделя се от родителите си, но знае, че „мама ме гледа“.
Отначало тя буквално го гледа на игрището. Тогава се „грижи“ на фино ниво, поддържайки връзката помежду им. А татко винаги е там, когато имате нужда от него. Това е добър вариант. Всеки би искал да има такъв баща. Но уви, не всеки има това, така че има и други възможности за развитие на събитията.
Когато татко отсъства (дори и физически), а мама винаги е заета, детето остава само с трудностите си. И ако посмее да каже на майка си, че някой в училище го вика/бута/удря, мама върти очи и казва: „Защо при теб винаги всичко не е наред? Е, какво си направил с това момче, не е само, че се е вкопчил в теб?! Ти не си нищо друго освен неприятности!“
В този момент почвата изчезва изпод краката на детето. Няма чувството, че зад него стои голям и силен родител, който е само „за мен“. Това е родното място на страха (четете ужаса), вината (създавам проблеми на майка ми), срама (защото нещо не е наред с мен).
Има много други опции, тъй като това е място за творческа адаптация:
- момичето или момчето става мило, послушно, удобно и се опитва да угоди на всички, за да сведе до минимум риска от ситуации, в които трябва да се защити. Като възрастен, за момичето това може да приеме формата на жена, която харесва всички: тя ще работи през уикендите, ще се грижи за цялото домакинство, ще бъде гъвкава и винаги малко уплашена, виновна и засрамена;
- момиче или момче, осъзнавайки, че светът не е безопасен и няма откъде да очаква защита, избира стратегията на „атакувай пръв“. То е като уплашено, но ухилено вълче. И често работи. Появявайки се в нова група, такова дете (или възрастен) веднага ще изплаши хората, за всеки случай, така че да спазват дистанция. Такова момиче или момче (мъж или жена) често се страхува;
- момичето, ако има късмет с външния си вид, бързо разбира, че това е някаква валута, за която може да се купи сигурност. Тя се научава да бъде съблазнителна. И често съблазнява агресора, който ще я защити от другите, но самият той редовно й вреди (нарича я с обидни думи, бие я, унижава я, изнасилва я и т.н.);
- момиче или момче може да реши да има по-малко контакт с външния свят и да създаде свой собствен. То не създава връзки, не изгражда отношения, неговият вътрешен свят е много по-богат от външния. И такъв човек влиза в контакт с външния свят само по необходимост.
Има много възможности за развитие на събитията, тъй като това е творческа адаптация и зависи от уникалните вътрешни ресурси на детето и опита, натрупан в семейството, в училище, в клубовете по интереси, в двора и т.н. Всички тези методи са добри, тъй като са осигурили оцеляване в семейството и средата, в която детето е израснало. Но сега, когато детето вече е възрастен, тези методи могат значително да ограничат неговия репертоар от възможни реакции и действия в ситуации на нарушаване на границите му.
Например, ако едно момиче е израснало в семейство, в което баща му я бие и унижава, то няма избор, това са нейните родители и тя трябва да оцелее. Но когато стане възрастна жена и заживее с мъж, който нарушава нейните граници, има избор, обаче няма друг начин да се справи с нарушителя, освен да изтърпи и да реши, че тя е виновна.
Откъде да започне работата по спасението?
Вътре в такъв възрастен понякога звучи тих и плах глас (или приглушен вик), който казва: „Това не е правилно“, „Не трябва да бъде така“, „Не мога повече“ и т.н. Гласът е толкова плах и слаб, защото не се поддържа от никого. Този глас често се заглушава от други вътрешни гласове (най-често родители/баби и дядовци): „За всичко си виновен ти“, „имаш лош характер“, „ако се държиш така, никой няма да има нужда от теб“, „ако ти не се държиш добре, ще останеш сам” и т.н.
Това е „вътрешен палач“, изтъкан от гласовете на възрастни, дори в детството. Поради това той се чувства силен и авторитетен.
Първата стъпка, с която трябва да започнете, е да признаете, че този тънък и несигурен вътрешен глас може да е прав. Дайте си шанс и рискувайте да повярвате.
Втората стъпка: огледайте се и потърсете доказателства, че в реалния свят нещата се случват така, както бихте искали в сърцето си.
Третата стъпка: намерете някой (тези), който качествено ще подкрепи промените.
Четвърта стъпка: започнете лична психотерапия (получете опит да бъдете посрещнати с чувствата си, подкрепени и защитени) или групова психотерапия (получете подкрепа, като научите, че не сте сами и че много хора се сблъскват с подобни трудности ). Терапията ще се състои от преживяване на чувства, установяване на връзка със собствената агресия като ресурс и придобиване на нови начини за творческа адаптация (разширяване на репертоара). Целта на терапията е подобряване на качеството на живот. В най-дълбокото разбиране на тези думи.
