Съдържание
На 10 септември е роден Виктор Пасков – писателят на „Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“ и книги, които не приключват с последната страница. Те остават някъде в нас – като музика, която отдавна е спряла, а още я чуваме.
Има писатели, за които си спомняме по повод годишнина.
Има и такива, при които датата е само повод да посегнем отново към книгите им.
Виктор Пасков е от вторите.
Роден на 10 септември 1949 г. в София, днес той щеше да навърши 77 години. Отива си през 2009-а, твърде рано. Но оставя след себе си литература, която не се държи като музейна вещ. Тя продължава да диша, да провокира, понякога да отблъсква, а после неочаквано да те хване за гърлото.
Защото Виктор Пасков не е от писателите, които просто разказват истории.
Той влиза под кожата.
Виктор Пасков и една „Балада“, която не се забравя
За много читатели първата среща с Виктор Пасков има едно име – „Балада за Георг Хених“.
И каква среща е само.
Книгата излиза през 1987 г. и се превръща в най-разпознаваемото произведение на Пасков. Превеждана е на различни езици, а през 1990 г. историята достига и до киното във филма „Ти, който си на небето…“.
Но нито преводите, нито признанието обясняват истински защо „Балада за Георг Хених“ продължава да се предава от читател на читател.
Това го разбираш едва когато я прочетеш.
Старият чешки лютиер Георг Хених е беден, самотен и постепенно изоставян от света. Животът му се смалява. Тялото отслабва. Смъртта приближава.
И точно тогава Пасков прави нещо необикновено.
Показва ни как човекът може да остане без почти нищо и въпреки това да притежава нещо, което смъртта не може да му вземе.
Способността да създава красота.
Тук няма сантиментална утеха. Пасков не обещава, че добрият непременно ще бъде възнаграден. Не обещава справедлив край. Не ни спестява унижението на старостта, бедността и самотата.
Но оставя една пролука.
Изкуството.
И през нея влиза светлина.
Може би затова „Балада за Георг Хених“ е от онези книги, след които човек има нужда от няколко минути тишина.
Не защото не е разбрал прочетеното.
А защото го е разбрал прекалено добре.
Преди думите е била музиката
За да усетим творчеството на Виктор Пасков, трябва да знаем и нещо друго – преди литературата в живота му е музиката.
Пасков завършва Консерваторията в Лайпциг през 1976 г. Живее в Германия, свири джаз, работи като музикант, композитор, певец и музикален критик.
Музиката е първата му голяма любов.
И всъщност никога не го напуска.
Тя остава в книгите му – понякога буквално, друг път като ритъм, като пауза, като особен начин на построяване на изречението.
Затова може би Пасков се чете и малко като музика.
Има кресчендо.
Има тишина.
Има фалшиви тонове, защото хората са пълни с тях.
Има моменти, в които всичко сякаш се разпада.
А после от хаоса се ражда нещо красиво.
„Невръстни убийства“ – детството без розовия филтър
През 1986 г. излиза „Невръстни убийства“ – първата книга на Виктор Пасков.
Още тук се появява нещо, което ще остане характерно за неговия свят: отказът да украсява човека.
Детството при Пасков не е само невинност, безгрижие и носталгия.
То може да бъде жестоко.
Странно.
Самотно.
Понякога страшно.
Детето вижда възрастните, преди още да е научило всички онези удобни обяснения, с които по-късно прикриваме собствените си слабости.
И може би точно затова детският поглед в литературата на Пасков е толкова силен.
Детето вижда онова, което възрастният вече се е научил да не забелязва.
„Ций Кук“ – смях, зад който стои самотата
После идва „Ций Кук“ и срещаме един различен Виктор Пасков.
По-ироничен. По-гротесков. Играещ си с абсурда.
Само че при Пасков смехът рядко е просто смях.
Зад него почти винаги стои човекът – смешен в амбициите си, нелеп в опитите да бъде важен, уязвим в желанията си и ужасно самотен, когато остане без ролите, които играе пред другите.
Това е едно от големите умения на Пасков.
Той може да се присмее на човека, без да престане да го обича.
А може би истинската литература прави точно това.
Не ни казва, че сме прекрасни.
Вижда колко сме несъвършени – и въпреки това намира причина да остане до нас.
„Германия – мръсна приказка“ – когато „там“ не се оказва раят
Заглавието „Германия – мръсна приказка“ сякаш още отначало предупреждава читателя: тази приказка няма да бъде удобна.
Германия е важна част и от личната биография на Виктор Пасков. Той живее там години наред и познава отблизо усещането да бъдеш между различни светове.
Но тази книга е много повече от разказ за една държава.
Тя е за мечтата да бъдеш другаде.
За надеждата, че някъде отвъд границата животът непременно ще бъде по-добър.
И за момента, в който стигаш до мечтаното „там“ и откриваш една проста, жестока истина:
Себе си носиш навсякъде.
Можеш да смениш държавата.
Езика.
Улицата.
Хората около себе си.
Но не можеш толкова лесно да избягаш от онова, което живее вътре в теб.
И тогава възниква един от най-болезнените въпроси – къде е домът?
Там, откъдето сме тръгнали?
Там, където сме избрали да останем?
Или в човека, когото сме били, преди да започнем да бягаме?
„Аутопсия на една любов“ – когато любовта вече е на масата
А после идва заглавие, което само по себе си е малък литературен удар:
„Аутопсия на една любов“.
Не история на една любов.
Не спомен.
Не раздяла.
Аутопсия.
Самата дума предполага, че нещо вече е умряло. И че сега някой ще има болезнената задача да го отвори и да разбере причината за смъртта.
Романът излиза през 2005 г. и печели наградата „Хеликон“. Той е провокативен, телесен, еротичен, на места безпощаден.
Но да го сведем единствено до еротиката би означавало да пропуснем най-важното.
Защото това е книга за любовта като спасение и като разрушение.
За желанието да принадлежиш на другия.
За ревността.
За страстта.
За зависимостта.
За онзи опасен момент, в който границата между „обичам те“ и „без теб не съществувам“ започва да изчезва.
И за въпроса, който остава, когато една голяма любов свърши:
Кой съм аз сега, когато вече няма „ние“?
Някои книги разказват за любовта.
Други я романтизират.
Пасков я поставя под ярката лампа и започва да реже.
Не за да я унищожи.
А за да види какво има вътре.
Защо още четем Виктор Пасков?
Защото не ни ласкае.
Не ни казва, че човекът е прекрасен.
Показва ни го слаб, суетен, гладен, влюбен, ревнив, изплашен, понякога жалък и понякога жесток.
Но някъде сред всичко това оставя едно малко пространство за чудо.
Човекът може да създава.
Може да направи цигулка.
Да изсвири мелодия.
Да нарисува картина.
Да напише книга.
Да обича.
Да остави нещо след себе си.
И може би това е тихата надежда, която преминава през толкова много от книгите на Виктор Пасков.
Не че ще победим смъртта.
А че можем да създадем нещо, което тя няма да успее да вземе със себе си.
Днес Виктор Пасков щеше да стане на 77
На 10 септември 2026 г. се навършват 77 години от рождението на Виктор Пасков.
Можем да отбележим датата с биография.
С награди.
С библиография.
С броя на преводите.
Но може би има по-хубав начин да си спомним за един писател.
Да го прочетем.
Да извадим „Балада за Георг Хених“ от библиотеката.
Да отворим отново „Аутопсия на една любов“.
Да потърсим „Германия – мръсна приказка“, „Ций Кук“, „Невръстни убийства“, „Алилуя“ или „Гледната точка на Гоген“.
Или да дадем една от тези книги на човек, който никога не е чел Пасков.
Защото това вероятно е най-големият подарък, който можем да направим на един писател, когато него вече го няма.
Не да кажем колко велик е бил.
А да продължим да го четем.
И някъде, на някоя страница, да се ядосаме.
Да се засмеем.
Да ни стане неудобно.
Да затворим книгата за момент.
Да я отворим пак.
А понякога и да заплачем.
Защото книгата още може да направи това с нас.
Защото думите още са живи.
Защото той още е там.
Честит рожден ден, Виктор.
Ние тук долу още те четем.
10 книги за вдъхновение, написани от български автори
