След раздялата…Ние сме на различни брегове на реката. Гледаме в далечината, после един в друг. Виждам те понякога, докато болката в очите ми е много ярка и ясна – като в онези дни, когато бяхме близо. Може би просто рисувам по памет, за да не се сблъскам с истинската ти и преживяна откъснатост.
След раздялата понякога се опитвам да надникна насила, за да видя образа ти, а той плува, бяга от мен, сякаш се подиграва с желанията и с възможностите ми. И се ядосвам, дразня, усещам челюстта ми да се свива от гняв. Извръщам очи и плача от стрес…
Четири гарантирани признака, че той няма да забрави за вас след раздялата
Раздялата – ако е спонтанна – не е окончателна! Повярвай
Всяка раздяла носи урок! Не плачи, а слушай, мило момиче
Чудя се за какво мислиш след раздялата? Виждаш ли тази река между нас? Как се оказахме на различни брегове?
Изглежда, че някой се пошегува с нас, някакъв зъл стар гърбав великан ни хвана за раменете и ни хвърли на различни брегове на тази река. Не помня сама да съм го искала. Не искам да вярвам в това.
Не искам да мисля, че ние самите, със собствените си ръце, го направихме. Дори и да преплувам до теб, ще останат ли сили за нас, за важните въпроси, за желания, за радост?
Невинаги съм разбирала, че си важен за мен. Невинаги си ми вярвал. Често бях наранена и обидена от желанието ти да ме промениш, въпреки че самата аз много пъти се опитвах да те коригирам, изненадана, че не те харесва.
А какво да кажем за нашите афекти, които ни заливат с преживявания? Колко пъти тези привидно безобидни деца на душата са разкъсвали с такива усилия малката обща топла къща, която току-що бяхме построили? В кошчето, безмилостно, до ръба.
Ние бяхме и все още сме пълни с плашещи и разрушителни демони отвътре и понякога сме отвратително безпомощни пред тяхната сила. Но не можем да ги опитомим, не знаем как…
И след раздялата все още живеят във всеки от нас, продължават да управляват живота ни, разбиват, преобръщат съдбите ни. Що за хора сме ти и аз, хиляди пъти по-малки от тази река, но не можем да познаем, да разберем себе си? Какво знаем ти и аз за нашите страхове, моя и твоя срам, какво знаеш ти за моите, а аз за твоите тревоги? За твоята безпомощност говоря? За моята болка и отчаяние ли говориш? Преди тази река имаше друга, но ние също често не знаехме как да я преплуваме…
Толкова много пъти сме попадали в едни и същи капани, главно на тези чувства, които като заспали вулкани всеки път оживяваха, когато се сблъсквахме с нещо, което ни съблича, смъква ни кожата, прави ни беззащитни пред света, пред живота, пред себе си, един пред друг…
Колко често сме се страхували от тях, от това, което чувстваме, докато не сме имали представа какво ни казват и причиняват тези чувства, освен сериозно неудобство – сякаш отстрани наблюдавахме как те ни спират, после ни смразяват, ту умъртвени, ту принудени да се движат много бързо, да се суетят, да търсят начини и решения да се измъкнат от тях, да не се занимават с тях, да се пречистят и отърват от тях. По пътя, разрушавайки връзката ни, убивайки се един друг като свидетели на нашите слабости…
Спомняш ли си колко често се събуждахме на място, където се сблъсквахме с това какви трябва да бъдем и какви сме в действителност, как виждаме себе си или искаме да се виждаме, когато сме изправени пред някои свои ограничения или ограниченията на хората около нас, там, където не сме успели да направим нещо, когато наистина сме искали да получим нещо, да бъдем приети, признати, обичани и се опитвахме да се впишем в системата от идеи на някой човек, от когото искаме тази любов или приемане, или признание. И бавно ни наводни тази река…
След раздялата…Толкова е горчиво… Да се намерим сред милиони, милиарди други хора, а после да се излеят неуморно тези бездни и реки… Боли. Още повече боли, че вече си много далеч. Аз съм далеч. Реката става все по-широка. Дали ми се струва или е истина – все по-рядко ме гледаш. И вече не съм толкова гладна, вече не чакам твоя поглед. Не искам толкова силно да му се наслаждавам и да се разтваря в него. Вече не искам да го хвана и да го държа упорито, не искам – когато е много зле – да го разкъсам на парчета.
Събирам вещите си, остатъците от тъга и съжаление, и фрагментите от надежда, и… тръгвам. Много ми се иска да вярвам, че не вървя напред по този път, за да стигна отново до реката. Какво търся, къде и защо отивам, ще мога ли да построя нещо топло и все пак да го спася.
Отдалечаваме се и изключваме стария, познат начин на оцеляване в името на любовта и на живота.
Тази статия е защитена от Digiprove © 2022 Happy Woman BG
