Разпадането на Стара Велика България. Стара Велика България представлява най-значимото държавно обединение на българските племена във времето преди появата на Дунавска България. Тя заема обширни територии с граници, простиращи се между река Кубан на изток, Азовско и Черно море на юг, река Днепър на запад и река Донец на север. В основата на нейното могъщество стои личността на хан Кубрат. Той се явява скрепяващия елемент, поддържащ единството в страната и неслучайно смъртта му, която родната историография разполага около 660 г., полага началото на нейния разпад.
Бележитият владетел оставя завет на синовете си да бъдат единни, но това не се случва и всеки поема по свой собствен път. Първородният Баян, заедно с подвластната си част от българите, остава в бащините си земи, но скоро е принуден да се подчини на хазарите. Вторият Кубратов син Котраг преминава оттатък река Дон и заедно със своите хора се заселва в земите по Средна Волга. Там основава своя държава, позната по-късно като Волжка България.
Четвъртият и петият от Кубратовите синове, неназовани по име, преминават Дунав единият остава в Панония, под властта на аварския хаган, а другият се заселва в областта на Равена. С най-голямо значение за българската история е придвижването на третия му син Аспарух. Той се насочва към границите на Източната Римска империя Византия. Установява се в непосредствена близост до тях при защитената област Онгъла до Дунавската делта. От там той периодично атакува империята в търсене на богата плячка на нейна територия.
Битката при Онгъла
През 680 г византийският император, Константин IV Порват повежда значителна по размер войска срещу българите на Аспарух, заселили се в местността Онгала. Целта му е те да бъдат веднъж завинаги разгромени и прогонени далеч от Византийските предели. Според предварителната организация конницата е натоварена на кораби, с които да достигне до Дунавската делта, а пехотата се придвижва по суша. Пристигането на голямата вражеска сила принуждава българите да ce oттеглят в своите укрепления. В продължение на няколко дни те са атакувани, но до решителен щурм от страна на византийците така и не се стига.
Най-неочаквано в разгара на боевете Константин IV напуска позициите си, оттегляйки се с 5 кораба и най-приближените си. Той оставя ясни указания на своите подчинени да продължат обсадата и да нападнат българите, в случай че се осмелят да излязат извън укрепленията си. Като причина за решението на императора Византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там, с помощта на минералните бани, той трябва да намали болежките си и по всяка вероятност да се завърне при своята армия.
Оттеглянето на Константин IV се превръща в повратен момент за хода на последвалите събития. Останали без своя лидер във вражеската страна, у византийците се загнездва тревожност и страх. Помежду им бързо се разпространява слухът, че императорът бяга, предусещащ задаващото се поражение. Под заплахата да срещнат смъртта си те също започват да се оттеглят. Цялата ситуация зорко е следена от Аспарух. Той нарежда на войската си да атакува разстроените вражесku редици и постига пълна победа. Успехът му позволява през следващите години да нахлуе на юг от река Дунав, достигайки до град Варна.
Битката при Анхиало
Стъпили здраво на юг от река Дунав при Аспарух, българите продължават да разширяват държавните си граници по време на наследника му хан Тервел. През 705 г, благодарение на помощта, която оказва на сваления император Юстиниан II да си върне престола в Константинопол, българският владетел получава значителни облаги. Наред с богатите дарове той е удостоен с титлата кесар, която тогава се смята за втора по ранг в империята. Това издига неговия личен престиж, но по-важна за България е териториалната придобивка на областта Загоре.
Изглежда благосклонността на Юстиниан II е само средство, с кoemo ga ykpenи властта си и след като това се случва направените по-рано отстъпки бързо са забравени. През 708 г. той се отправя към България начело на значителна по размер войска, придвижваща се по суша и море. При Анхиало корабите пускат котва и са застигнати от останалите ромейски части. Императорът безгрижно разполага силите си на стан край града, а мнозина от хората му се разпръсват в търсене на фураж за конете. Не са взети каквито и да е мерки за защита на лагера, което се оказва фатално. Лошата подготовка не убягва на Тервел. Той атакува неподготвените вражески сили и ги разгромява.
Мнозина от византийците са убити или пленени, а оцелелите се затварят в близкия Анхиало. Там те биват обсадени от българите и за да се спасят от гибел, решават тайно да напуснат града с кораби. Преди да тръгнат Юстиниан II нарежда на подчинените си да прережат жилите на конете и да поставят трофеи на стените. След оттеглянето на ромеите мирните отношения между двете страни са възстановени, а България защитава териториалните си придобивки от предходните години.
Битката при Константинопол
Смъртта на Юстиниан II от 711 г поставя началото на вътрешни размирици във Византия. За съвсем кратък период от време на власт се сменят няколко императори, а кризата довежда до отслабване на защитните сили на страната. Ситуацията е използвана от арабите, koumo завладяват редица ромейски градове в Мала Азия, напредвайки до самите стени на Константинопол.
През 717 година огромна тяхна войска, водена от брата на халифа Маслама, обсажда византийската столица по море суша. Перспективите за успех на мюсюлманите изглеждат повече от добри, докато неочакваната появява на българите не променя коренно ситуацията. През лятото на същата 717 г. те се сблъскват с арабските челни отряди и им нанасят тежко поражение.
Маслама е принуден да се укрепи, обграждайки с ров позициите си, както от страната на византийците, тaka и от тази на българите. Без необходимата подготовка и припаси ситуацията му става критична. Всеки опит на арабите да излязат от укрепения си стан, за да си набавят провизии, е посрещан от Тервел, който им нанася нови загуби. В подобно положение ги заварва зимата. Тежките климатични условия и липсата на храна водят до смъртта на огромна част от тяхната войска. По море Византийците също удържат успех над мюсюлманите и окончателно решават хода на борбата.
През август 718 г обсадата е снета и докато се oттегля, Маслама претърпява ново значимо поражение oт Тервел. Загубите му са катастрофални, като според някои източници само българите са отговорни за 22 000 от тях. Този неуспех за дълго време отклонява претенциите на арабите към ромейските земи. Той е смятан за една от ключовите победи над мюсюлманите, благодарение на която те са спрени на подстъпите към Европа, а Византия е спасена. Заради значимата си роля за техния разгром Тервел получава прозвището Спасителя на Европа.
Поражението на хан Телец при Анхиало
В лицето на император Константин Ѵ Копроним България намира един от своите най-големи противници. По време на управлението си василевсът повежда редица мащабни военни походи по суша и море, поставяйки си за цел да унищожи държавата и да прогони българите. Те са предприети в неподходящ за ханството момент, тъй като именно тогава то е раздирано от вътрешна криза, изразена в кървава борба за престола и честа смяна на Владетелите. Значима византийска атака е организирана през 760 г и завършва с поражение за българите при Маркели. Тя довежда до сключването на неизгоден мирен договор за България и загубата на областта Загоре.
Неуспехите във войната издигат начело на българската държава амбициозния и способен хан Телец. На него е поверена тежката задача да се справи с външната опасност. Малко след възкачването си, без да чака вражеско нападение, той сам нахлува във византийските предели в Тракия. Действията му носят успех, но решителният сбльсък предстои. През 763 г Константин Ѵ повежда силна войска по суша срещу България, докато флот от 800 бойни кораба потегля към Дунавската делта. Телец събира всичките си сили и на 30 юни 763 г двете армии се сблъскват при Анхиалското поле. Започва изключително кръвопролитно сражение, в което с цената на тежки загуби византийците надделяват.
Успехът на Константин Ѵ е огромен и той го отпразнува подобаващо с триумф в Константинопол. След себе си довежда пленените и оковани българи, които са избити за радост на гражданите от столицата. Въпреки достойния отпор, хан Телец губи позициите си в Плиска и пада жертва на преврат. За кратко страната отново се оказва в затруднено положение без стабилна власт. В тази ситуация византийският император организира още няколко военни похода, но нито един от тях не довежда до унищожаването на България.
Битката при Маркели
При управлението на хан Кардам България трайно излиза от вътрешната криза, в която стопира през средата на осмото столетие. Започнатото от неговия предшественик хан Телериг разчистване на Византийските шпиони от българската столица е завършено и властта утвърдена. Стабилизирането на България подтиква Византия да вземе мерки по подготовката сu зa война. Укрепени са крепости в близост до границата, а разрушените в предходните години, отново са издигнати. През 789 г и 791 г. се стига до стълкновения между двете армии, в които българите надделяват.
Претърпените загуби карат император Константин ѴI през 792 г. да застане начело на мащабен военен поход срещу България. Водената от него войска достига до Маркели и се установява в града. Не след дълго в околностите му се появяват българите. Те заемат добри позиции и укрепват лагера си. Докато двете страни се подготвят за предстоящия сблъсък, императорът получава важно сведение. Астрологът Панкратий му предсказва, че ако нападне, ще постигне пълна победа. Въодушевлението на Константин VI е огромно. На 20 юли той нарежда незабавно да се атакуват българските позиции.
Необмислената и недобре извършената aтaка се превръща в същинско бедствие за Византия. Хан Кардам нанася тежко поражение на империята, а сред многобройните жертви падат някои от най-видните Византийски пълководци. Самият император едва спасява живота си с бягство. Обозът, парите и неговата шатра попадат в български ръце.
След битката хан Кардам не продължава с натиска си към Византия. Той се задоволява със сключването на мирен договор. Според него империята се задължава отново да плаща ежегоден данък, а по всяка вероятност именно тогава връща в българско притежание областта Загоре.
Битката при Върбишкия прохog
Активната външна политика на хан Крум no nocoka на Византия и превземането на важния град Средец през 809 г. убеждават император Никифор I в нуждаma веднъж завинаги да се разправи със своя вероломен съсед. За тази цел през 811 г. той повежда огромна византийска Войска към българските земи. Изправен пред многочисления враг, Крум провожда пратеничество за мир, но без успех. За да се противопостави или поне за да забави хода на вражеските сили, той изпраща срещу тях отряд, който да ги посрещне в близост до старопланинските теснини. След като го разбиват византийците безпрепятствено напредват и превземат оставената без защита столица Плиска. Заварените в нея българи са подложени на редица жестокости, а градът е разграбен и опожарен.
Император Никифор I приема, че победата му е сигурна и позволява на хората си да се отдадат на веселие и пuянство. Преди да се оттегли към своята родина до него достига ново българско предложение за мир, което той отново отхвърля. Тромавите действия на византийцитme позволяват на Крум да събере край себе си цялата налична войска. Привикани са съседните славянски племена и аварите, а въоръжени по мъжки са дори и женитme.
На 26 юли 811 г. gokamo ce оттегля без особено внимание, византийска войска попада в предварително подготвена засада във Върбишкия проход. Българите се спускат от всички страни и помитат вражеските сили без да им оставят път за бягство. Тези, които правят опит да се измъкнат, се изправят пред високи дървени стени с ров около тях и запалени огньове. Ромеите са избити почти до последния човек като живота си губи дори самият император. Според византийските хронисти след паметната победа хан Крум заповядва да направят чаша от отсечената глава на Никифор I, от която да пие наздравици с приближенитe cu.
Битката при Версиникия
Понесените загуби и нуждата възстановяване на столицата Плиска възпират хан Крум да настъпи срещу Византия непосредствено след победата при Върбишкия проход. Едва през следващата 812 г необходимите приготовления са завършени и българите атакуват империята. Без да срещат съществена съпротива, те превземат множество градове в Тракия. Въпреки успеха във войната, Крум отново търси мир с империята. И този път той получава отказ и враждебните действия продължават. Българският натиск се засилва, довеждайки до покоряването на важните градове Месемврия и Девелт.
През 813 г. за разправата си с България император Михаил I Рангаве събира наличната си войска, като прехвърля части и от Мала Азия. Начело на внушителната по размер сила той се насочва към Тракия. В началото на месец юни Крум потегля към неприятеля, установявайкu се край Версиникия. По време на неговото пристигане Византийците се намират в недалечния Адрианопол. В техния лагер настъпват разногласия по отношение на стратегията в предстоящия сблъсък. Част от военочалниците настояват за незабавно нападение, дokamo съветниците на императора го убеждават в нуждата от по-изчаквателна позиция. В крайна сметка изглежда надделяват първите и се стига до решение за атака. На 22 юни 813 г. в близост до Версиникия двете войски се срещат. В разгара на сражението, макар византийци те да имат лек превес, част от силите им отказват да влязат в боя. Не след дълго българите надделяват и сред ромеите настъпва хаос, водещ до безредно отстъпление. Хан Крум не бърза да ги атакува, виждайки в ходовете им подготвена засада. След като се убеждава, че бягството им е истинско, той настъпва след тях нанася огромни загуби. Обозът е превзет, а императорът с мъка се спасява.
Тридесетгодишният мирен договор
Макар на няколко пъти да прави опит за постигане на мир с Византия, хан Крум достига до извода, че единственият изход от войната с империята е превземането на нейната столица и унищожението й. Именно на тази заветна цел той посвещава последните години от своето управление. В разгара на мащабната подготовка през 814 г. владетелят най-неочаквано умира без да успее да пристъпи към атаката на Константинопол.
Неговият наследник хан Омуртаг я продължава с военните действия в Тракия, но не постига успехите на своя баща. След умела атака по море – Лъв V превзема Месемврия, а изпратената срещу него българска войска е победена. И двете страни са изтощени от продължителната и кръвопролитна война, започнала през предходното десетилетие, и на дневен ред за тях излиза мирът. 3a тази цел през 815 г. българско пратеничество пристига в Константинопол. Този път Византия не отхвърля подадената ръка и след като приема предложението за мир, през същата година е сключено споразумение.
Мирните отношения са установени за срок от 30 години, а договорьт се състои от 11 клаузи. Сред най-важните от тях са уточняването на границитe, kouтo делят двете държави, размяната на задържаните по време на войната пленници и положението на славяните, обитаващи територията на империята. Те не трябва да бъдат разселвани, а да останат в завареното cu noложение отпреди избухването на войната. Изключително интересен е самият ритуал по подписването на мира. При него българските пратеници се заклеват, извършвайки церемонии, характерни за християнската вяра, а византийците изпълняват духовни обреди, свързани с езическите вярвания на българите.
Победата на Омуртаг над Тома Славянина
Сериозен тест за мира между България и Византия идва още в края на 820 г със смяната на властта в империята. Тя налага приятелските отношения да бъдат препотвърдени и това действително се случва. Но насилственото възкачване на Михаил II на константи- нополския престол, довежда до неочаквани последици във взаимоотношенията между двете страни. То полага началото на бунта на византийския военачалник Тома Славянина. За кратък период от време той успява да превземе голяма част от владенията на империята в Мала Азия. Успехът му се дължи на популярността, която има сред местното население. Наред със завоеванията бунтовникът успява да си осигури арабска подкрепa u тържествено да бъде коронясан от антиохийския патриарх за византийски император. Следващият му ход е единственият логичен към онзи момент. Предприето е настъпление към столицата, която е обсадена по море и суша. Предстоят тежки сражения и макар защитниците на Константинопол да удържат атakume u дa опожаряват част от флота на Тома Славянина, борбата продължава с пълна сила.
Ставащото край Константинопол не убягва от вниманието на Омуртаг. Вместо да се възползва от слабостта на империята и нарушавайки мира, да превземе нейни територии, той най-неочаквано повежда войсkaтa си срещу Тома Славянина. Бунтовникът веднага съзира задаващата се опасност и решава да се изправи срещу българите. През пролетта на 823 година край Хераклея двете Войски се срещат. Омуртаг постига категорична победа, която не само слага край на обсадата, но и довежда до цялостния крах на Тома Славянина. Той е принуден да се затвори с малкото си оцелели съратници в Аркадиопол. Градът е обсаден от Михаил II, но не след дълго местни те жители го предават и по нареждане на императора бунтовникът е убит.
Значими битки за България – част 2
