Видовден е всенароден празник в Сърбия и най-вече в източната част на страната – Расинско, включително и в Западните покрайнини. Отбелязва се на 15 юни по стар стил (28 юни по нов стил). В Сърбия се смята, че на този ден са се случили и ще се случват най-значими за историята на страната събития.
В България се чества най-вече в западните райони на Годечко, Трънско и Брезнишко. Религиозната същност на празника не е добре позната. Според народно поверие празникът е в чест на Вида, сестра на двамата светци (наричани „градушкари“) Вартоломей и Елисей. Отбелязва се за предпазване от градушки. Ето защо е прието, че на този ден не трябва да се работи, за да не се разгневят градушкарите.
Според други поверия това е денят на Видьо, или Видо – езическо божество измежду 4-мата градушкари – Герман, Вартоломей, Лисе и Видо. Те поразяват провинилите се, които заслужават наказание. Именно тук трябва да търсим и произхода на израза: „Ще дойде Видовден“. Природните бедствия и злините поразяват виновните и един ден ще стане ясно кои са те. Оттам е и предупреждението: „Всяка коза за свой крак, но като дойде Видовден, ще видим!“ Ден, в който ще се направи равносметка и ще се потърси отговорност, разплата. В по-друг смисъл: „Ще видите!“, „Ще видим!“
Днес празникът присъства по-скоро като вярване за неизбежното наказание за грешниците, но в някои райони продължават да го почитат. Видовден е свързан и с култа към Слънцето. На Видовден хората трябва да станат рано, за да видят как изгрява слънцето. Вярва се, че това ще ги направи здрави и весели.
В Северозападна България, на Видовден младите момичета изнасяли дрехи от чеиза си и ги простирали по оградата, за да ги види слънцето, както и хората от селото. Едно предание уверява, че денят е свързан със зрението. Затова хората, които имат проблеми със зрението, на този ден ставали рано и пръскали очите си с росата от зелени клонки.
Както на много други празници, така и на Видовден се изпълняват „любовни ритуали“ и гадания. В навечерието на празника, в селата около Видинско е прието момите се мият с „видовенска“ вода, събирана от росата по растенията. Вярвали са, че тази вода ще направи косите им по-буйни, а лицата им по-красиви. Отрязвали са три стръка от растението шавар и са го наричали с имената на младежите, които харесват, вярвайки, че до края на годината ще се задомят за този младеж, чийто стрък е пораснал най-висок.
