На 18 февруари се отбелязват 152 години от обесването на Васил Левски – един от най-значимите герои на българската история. Тази дата обаче често е обект на объркване, тъй като възпоменателните церемонии в България по традиция се провеждат на 19 февруари.
Историческите факти показват, че точната дата на гибелта на Апостола на свободата е 18 февруари 1873 г. Разминаването между двете дати предизвиква въпроси за това защо е избрана погрешната дата и какво означава това за начина, по който почитаме паметта на Левски. В тази статия ще разгледаме причините за това историческо объркване и значението на точната дата на обесването.
Защо 18 февруари е истинската дата на обесването на Васил Левски?
Безспорен исторически факт е, че Васил Левски приключва земния си път на 6 февруари 1873 г. по стар стил. Присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
Обесването на Васил Левски – 6 февруари 1873 г. по стар стил, отговаря на 18 февруари, а не на 19 февруари по нов стил, твърдят историците. На повечето места в страната обаче почитта към паметта на Апостола се отдава на погрешно наложената дата и причината за това е в непознаването на календарите, предава Дарик. През 1916 г., когато България преминава от Юлианския към Грегорианския календар или от стар към нов стил, се приема поправка от 13 дни.
Рождената дата на Васил Левски (6 юли 1837 г. по стар стил) се отбелязва правилно – 18 юли по нов стил. За разлика от нея, обесването на Левски – 6 февруари 1873 г. по стар стил се отбелязва грешно на 19 февруари, а не както трябва да бъде на 18 февруари.
Все повече населени места в България започват да почитат Левски на правилната според историците дата – 18 февруари.
Кой е Васил Левски?
Васил Левски е роден на 6(18) юли 1837 г. в Карлово. В църковните регистри е записан под името Васил Иванов Кунчев, но историята ще го запомни с още дузина имена, две от които ще останат безсмъртни – Васил Левски и Апостола. Детството на Левски не е леко. Баща му – Иван Кунчев умира рано и върху 14 годишния Васил паднала отговорността да помага в изхранването на семейството.
Започнал учението си в карловското взаимно училище, но под влияние на вуйчо си станал послушник и в продължение на три години обикалял из селата за да събира помощи за Хилендарския манастир, учил църковно пеене и богослужение. За кратко време имал възможност да продължи образованието си в Стара Загора, но след това приел монашеството в Сопотския манастир (1858 г.) под името Игнатий.
Васил Левски и Първата българска легия
През пролетта на 1862 г. Васил Левски, по призива на Георги Раковски, се отправил за Белград за да се включи в Първата българска легия. В Белград получил и бойното си кръщение, и името Левски. След разтуряне на легията се завърнал в Българско и известно време учителствал в с. Войнягово, Карловско, а по-късно в добруджанското село Ени кьой. В началото на 1867 г., привлечен от поредното раздвижване на българската емиграция в Румъния, Левски се отправил за Букурещ и се свързал с Раковски.
По негова препоръка бил избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов. След тримесечен поход по Стара планина четата преминала в Сърбия, а Левски заминал за Белград. Малко по-късно се записал във Втората българска легия, организирана от дейците на Добродетелната дружина. Изкарал успешно всички изпити, Левски очаквал предстоящата сръбско-турска война, но разтурянето на легията осуетило плановете за вдигане на въоръжено въстание в българските земи. Последвал и неуспехът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Подобно на много от своите другари, Левски преживял с болка гибелта на четата на Хаджи Димитър и неуспехите от 1867 и 1868 г. За разлика от повечето емигрантски дейци обаче, още през пролетта на 1868 г. той започнал да обмисля нови възможности за решаване на българския политически въпрос. Това личи от писмата му до Найден Геров и Панайот Хитов, в които търсел подкрепа за осъществяване на своите замисли.
Левски разбирал, че неуспехите на емиграцията се дължат в голяма степен на политическата апатия в самата България. В продължение на близо десетилетие емигрантските дейци изготвяли планове за освобождение, организирали чети, сформирали легии и доброволчески отряди, но всичките им усилия оставали без резултат. Според Левски основната причина за това била разминаването между представите на политическите емигранти за ситуацията в България и реалните обществени настроения.
Той виждал изход в целенасочена и последователна революционна агитация вътре в страната, както и в ангажирането на възможно най-много слоеве от българското общество. Затова, след кратък престой в Букурещ, взел решението да предприеме обиколка из българските земи.
Обиколката на Васил Левски през България
През декември 1868 г., с подкрепата на „Българското общество“ и лично на Димитър Ценович, Васил Левски заминал за Цариград, а оттам преминал в България. Основната цел на тази обиколка била да събере информация за реалното състояние на политическите настроения в страната. Някои изследователи смятат, че още по време на първата си обиколка той успял да създаде комитети в някои селища, но липсват категорични доказателства за това.
След като се завърнал в Букурещ през март 1869 г., Левски започнал подготовката за втората си обиколка. С помощта на „Млада България“ била отпечатана „Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана“, изготвена от Иван Касабов. Този документ трябвало да послужи като доказателство за сериозността на Левски и неговата мисия, както и да покаже идейната връзка с делото на Раковски и Тайния комитет.
Втората обиколка започнала на 1 май 1869 г. и приключила на 26 август същата година. В рамките на около четири месеца Левски обиколил множество селища в Дунавския вилает и Южна България, срещнал се със стари познати и спечелил съмишленици сред млади учители, търговци и читалищни дейци. Именно по време на тази обиколка той създал първите революционни комитети в България, включително в Плевен, Ловеч, Карлово, Сопот и други населени места.
След завръщането си в Букурещ Левски отново се присъединил към групата на „младите“ и взел участие в изграждането на БРЦК. Въпреки това, продължителните и безплодни спорове сред емиграцията го подтикнали за трети път да напусне Румъния и през пролетта на 1870 г. отново да се прехвърли в България.
В рамките на около година и половина той успял да изгради широка нелегална комитетска мрежа, обхващаща цялата страна. Върховен център на Вътрешната революционна организация станал Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията в Румъния се осъществявала чрез специално изградени конспиративни канали. Под ръководството на Левски комитетите започнали активна пропагандна дейност сред населението, създавайки реални предпоставки за подготовката на общонационална революция.
Васил Левски и организацията ,,Наредата“
През 1871 г. Васил Левски разработил „Наредата“ – устав на ВРО, в който изложил основните си възгледи за политическата борба на българския народ. Според него целта на организацията била „с една обща революция да се направи коренно преобразование в сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република… Да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности“.
С тези идеи Левски фактически въвел в българското националноосвободително движение ценностите на европейската буржоазно-демократична мисъл от XIX век, отбелязвайки едно от най-високите идейни постижения в политическото възраждане на българите.
В края на 1871 г. както БРЦК в Букурещ, ръководен от Любен Каравелов, така и Вътрешната организация, начело с Левски, стигнали до извода, че за успеха на освободителното движение е необходимо обединение на комитетската мрежа в България с емигрантските дейци. Така постепенно се оформило решението за свикване на Общо събрание, което да изготви нови програмни документи и да избере единно ръководство.
Събранието се провело в Букурещ от 29 април до 4 май 1872 г. След продължителни дискусии делегатите приели програма и устав, като избрали Любен Каравелов за председател на БРЦК. Впоследствие, в съответствие с новия устав, Каравелов назначил Кириак Цанков за подпредседател, Олимпи Панов за секретар, Димитър Ценович за касиер, а Васил Левски и Панайот Хитов – за членове. Левски получил и специално пълномощно да представлява Централния комитет „навсякъде и във всичко“.
След Общото събрание Левски се завърнал в България и започнал да реорганизира Вътрешната революционна организация съобразно новите изисквания на БРЦК. Ловешкият централен комитет бил приравнен по статут с останалите комитети, а в дейността на организацията окончателно се утвърдили конспиративните принципи, тайната поща и тайната полиция.
Първите окръжни центрове
През есента на 1872 г. били създадени първите окръжни центрове, които координирали връзката между Букурещкия централен комитет и местните комитети в страната. По същото време, по инициатива на комитетските дейци от Тетевенско и Етрополско, бил изготвен план за нападение над турската поща в старопланинския проход Арабаконак.
Акцията била осъществена, под ръководството на Димитър Общо, на 22 септември 1872 г., но турската полиция взела извънредни мерки за разкриване на участниците и в крайна сметка успяла да ги арестува. Направените признания по време на разпитите позволили на властта да нанесе съкрушителен удар върху революционната организация. Десетки комитетски дейци, между които и Димитър Общи били арестувани и изправени пред организирания в София извънреден съдебен процес.
По това време Левски се намирал в Южна България. Първоначално той започнал да обмисля план за освобождаването на всички арестувани, но обстановката се усложнявала. Същевременно сред членовете на централното ръководство настъпили противоречия във връзка с предложението на Любен Каравелов да се пристъпи към вдигане на въстание в страната.
Васил Левски преценил, че при създалата се ситуация е наложително да замине за Букурещ и да запознае БРЦК с реалното състояние на комитетската организация след извършените арести. На път за Румъния той се отбил в Ловеч за да прибере комитетската архива, но вследствие на предателство, бил заловен в ханчето на с. Къкрина, Ловешко и изправен пред съда в София. На 6/18 февруари 1873 г. Васил Левски бил обесен.
Васил Левски остава вечен символ на свободата и жертвоготовността в българската история. Въпреки разминаването в датите, важно е да почитаме делото му не само на конкретен ден, а всеки ден да се вдъхновяваме от неговите идеали за справедливост, свобода и равенство. Историческата истина обаче заслужава да бъде възстановена – 18 февруари е денят, когато Апостолът завършва земния си път. Постепенно все повече градове в България признават тази дата като истинската, показвайки уважение към точността на фактите и делото на Левски.
Ето няколко известни стихотворения за Васил Левски, които са част от българската литературна традиция:
Песен за Апостола – Асен Босев
Над Родината издига
стан хайдушкият Балкан —
неговия ръст достига
Левски — дивен великан!
Левски — верен вожд народен,
смел Апостол и храбрец,
предан, чист и благороден,
за правдив живот борец.
Той с потайни комитети
вред родината покрил,
в тези комитети светил —
лъч Апостола им бил.
А османските потери,
като кучетата зли,
душели да го намерят
с тъмни помисли-стрели.
Левски с тях се разминавал —
тук търговец, там овчар.
Тук с чалма ефенди ставал,
там с кобила — въглищар.
Със соколов поглед виждал,
крачел със сърце на лъв.
Свободата ни съзиждал —
сред опасностите — пръв.
На бесило бил обесен.
Но безсилен бил врагът.
Възвишил се е до песен
Левски в стръмния си път.
Стихотворението „Песен за Апостола“ от Асен Босев е величествено въплъщение на безсмъртния дух и саможертва на Васил Левски. Чрез образа на „дивния великан“ и „свободата, която съзижда“, поетът предава безусловната отдаденост на Апостола към своя народ и борбата му за справедливост. Левски е изобразен не само като храбрец, но и като символ на морални идеали — верен вожд, чист и благороден, чиито действия остават неизбледняващи и възвишени, независимо от трагичната му съдба. Чрез символиката на „потайните комитети“ и „лъча Апостола“, Босев подчертава съкровеното и опасно, но безпогрешно, водене на борбата за свобода. Във финала, когато Левски „се възвишава до песен“, поетът изразява вечния характер на неговата борба — даже след смъртта му, духът му продължава да живее в паметта на българите.
Левски – Цветан Ангелов
-Бате, кой е тоя
синеок герой?
-Левски, мило братче,
се нарича той.
В робство и неволя,
беден се родил,
но сърцат пораснал
малкият Васил.
Имал глас на славей
и орлов замах –
над селцата родни
спускал се без страх.
Неговите думи
вдигнали на крак
беден и заможен,
старец и хлапак.
Ободрил народа
В мъка и беда.
Готвил го да тръгне
в бой за свобода.
Но..узнал султанът,
побеснял от яд.
И потеря пратил
след юнака млад.
Криели го дебри,
пещери, скали.
Пазили го хора,
зверове, орли ..
Ех, братле расти ми,
бързо порасти –
смелостта на Левски
да добиеш ти.
На смелчака, братче,
всеки сторва път.
Смелите с ракети
утре ще летят.
Стихотворението „Левски“ на Цветан Ангелов е истински ода за българския герой, чиито подвизи и дух завинаги остават вдъхновение за следващите поколения. Възкресен през погледа на малко дете, Левски се явява не просто историческа личност, а символ на безстрашие и сила, която преминава през всяко време и поколение. Силата на словото му и способността да повдига на крак и бедния, и богатия, показват не само неговата лидерска същност, но и дълбокото му разбиране за човешките болки и стремежи. Със своето „орлово замахване“ и „глас на славей“ той не само води, но вдъхновява народа да се бори за свобода, независимо от опасностите, които го дебнат. И докато в последната част на стихотворението се говори за бъдещето и мечтата за смелостта на Левски да бъде усвоена от новите поколения, поетът оставя на читателя послание за важността на смелостта и решителността, които водят към промените, които могат да се постигнат само с вътрешна сила и безстрашие.
Обесването на Васил Левски – Христо Ботев
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачиш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ на Христо Ботев е мощен и емоционален израз на страданието и тъгата на народа след трагичната смърт на Апостола на свободата. Всяка дума на поета е наситена с болка, като се използват символи на мрак и страдание — черното бесило, плачещите майки, виещите псета и гарваните, които грачат над тялото на героя. Левски, символ на надеждата и борбата за свобода, е обесен, но неговата жертва не е само лична трагедия — тя е и тежка скръб за целия народ. Ботев описва как смъртта на Левски не е краят, а началото на нова, още по-силна болка, която обхваща родината. Въпреки отчаянието и безнадеждността, поетът оставя неизречено послание — че дори в мрака, дори когато всичко изглежда загубено, духът на Левски и неговото наследство остават несломими, а борбата за свобода продължава.
Следите на Апостола – Дамян Дамянов
Две следи във снега. Две човешки следи.
Все към Къкрина. Право нататък.
И над тях — две лукави и жълти звезди –
позлатени очи на предател.
Две следи във снега. В най-дълбокия сняг,
пет столетия трупал в душите,
скрил до покрив къщя и сърца, той все пак
не успял да затрупа следите.
Две следи. Там снегът и до днеска кърви –
ах, навярно човекът е куцал.
Знаел той — имал сума ти път да върви —
от въжето до моите внуци.
От султанския съд чак до мойта душа.
Път мъчителен, славен и трескав.
Как би минал човекът по него пеша,
пък дори да се казва и Левски!
Как би минал по него с раздадена кръв,
с дух раздаден и сетне възкръснал,
пък дори не човек да се казва, а лъв,
не Апостол, а Бог да е кръстен!
Две следи във снега. Във най-чистия сняг.
От въжето до всички години.
Научи ме, пресвети Апостоле, как
по следите ти пресни да мина!
За да стигна до твоя върховен живот
и да върна дълга ти грамаден:
десет гроша взел в заем от своя народ,
ти с тях си записал в тефтера жесток –
„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“
Стихотворението „Следите на Апостола“ на Дамян Дамянов е дълбок и мощен разказ за трайната следа, която Левски оставя в историята и сърцата на българите. Чрез образа на следите в снега, поетът символизира не само физическото присъствие на Апостола, но и духовния му път — труден и мъчителен, но неизличимо вдъхновяващ. Дамянов подчертава, че въпреки всички опити да бъде забравен и погълнат от времето, Левски не може да бъде заличен. Следите му продължават да кървят, да живеят, да напомнят на всички, че свободата е завоевание, за което се плаща висока цена. Въпреки смъртта му, духът му остава жив, а поетът иска да научи как да върви по този път — не само физически, а със сърце и душа, готов да даде всичко за родината. Левски е не просто човек, а символ на несломимия дух на народа, който поетът въздига в Божествен статус, като подчертава, че неговата саможертва и наследство са по-велики от всяка земна сила.
Завръщането на Васил Левски – Александър Калчев
И пак е 18 февруари.
С цветя в ръцете, чинно коленичим.
Изплакала очите си – България,
все още чака своя син обичан.
Усетила как тежките му стъпки
отекват през едно превратно време,
тя вижда Левски да върви по пътя
и българи да падат на колене.
За прошка молим. Дълго и горещо.
С ръце високо вдигнати към Бога.
Нали за нас, душата го болеше –
издъхвайки, въздъхнал бе:
– НАРОДЕ ????
И днес върви. Земята гневно тръпне,
потресена от дребните ни страсти.
Обичаме героите си – мъртви.
Живеем тихо. Кротки. Безучастни.
Но идва Левски… Идва да ни пита
за болната ни съвест. За куража.
За кривиците в мислите ни скрити,
за раните от алчната ни жажда…
При нас се връща. Влиза във сърцата
да търси в тях възкръсналата вяра.
Върху която няма отпечатък
със дата 18 Февруари.
Стихотворението „Завръщането на Васил Левски“ на Александър Калчев е силно емоционално възкресение на паметта и наследството на Апостола на свободата. Поетът не просто се обръща към историята, а призовава Левски да се завърне в съвременното време, за да възкреси националната съвест, чиято болка той чувства всеки ден. В образа на Левски, който „върви по пътя“, той не е само герой от миналото, а жив въпрос, който разтърсва сърцата на съвременниците. Поетът ни припомня, че въпреки че „обичаме героите си — мъртви“, в нас продължава да съществува несъответствието между идеалите за свобода и действителността, в която живеем. Левски, възкръснал в сърцата ни, не идва да ни раздава прошка, а да ни пита за истината в душите ни, за нашия кураж и желание за промяна. Калчев не просто описва героизма му, а предизвиква съвременната нация да се погледне в огледалото и да осъзнае колко важно е да се живее с вяра, честност и дух на саможертва, които той остави след себе си.
Заключение:
Васил Левски е не само историческа фигура, но и символ на най-високите човешки идеали — смелост, саможертва и безусловна любов към родината. Неговият живот и дело остават вечни следи в сърцата на българите, вдъхновявайки ни да се борим за свобода, справедливост и честност. Левски ни показва, че истинската сила не се измерва в физическа мощ, а в смелостта да бъдем верни на идеалите си, дори когато цената е най-високата. Той не само е борил за свободата на България, но и е показал на всички нас какво значи да бъдеш човек — с чисто сърце, със смело лице срещу несправедливостта и с вяра в бъдещето. Завещанието на Левски е живо и днес, в нас, в нашите действия, в нашата решимост да продължим да вървим напред, пазейки неговия дух и борба за една по-добра и свободна България.
Готови ли сте да последвате стъпките на Апостола?
Този въпрос звучи като ехо от миналото, което ни призовава да погледнем в сърцата си и да се запитаме дали наистина разбираме цената на свободата и истината. Васил Левски не е просто герой от историята — той е жива и дишаща част от нашето бъдеще, от нашата отговорност към България. Готови ли сме да бъдем смели като него, да поставим общото благо пред личния интерес, да носим тежестта на мечтите за свобода на плещите си, както той го е правил? Левски ни учи, че борбата не свършва със саможертвата, а започва от нея. Да бъдем готови, значи да се отречем от всички страхове и съмнения и да следваме идеала за свобода, справедливост и човечност, за които той отдаде живота си. Тази готовност е въпрос на душа, въпрос на дух и на това да бъдем достойни наследници на неговото велико дело.
Остави коментар или се абонирай за нашия бюлетин, за да получаваш още вдъхновяващи съвети и да бъдеш част от едно по-светло бъдеще за България! Нека духът на Васил Левски гори в сърцата ни и да ни напомня, че патриотизмът не е само любов към родината, а и постоянна работа за нейното благополучие. Нека бъдем като него — готови да защитаваме свободата, справедливостта и честта, които той ни завеща. Като последваме стъпките на Апостола, можем да създадем общество, в което ценим историята си, гордеем се със своето наследство и се стремим към високи идеали. Абонирай се за нашия бюлетин и нека заедно продължим да вървим по пътя на Левски, като вдъхновяваме нови поколения да обичат и работят за България!
