Хорхе Букай представя 3 вълшебни истории. Въпреки привидната си простота, историите на известния аржентински психотерапевт Хорхе Букай от книгата „Истории за размисъл“ съдържат фундаментална мъдрост.
Притча, която всеки трябва да прочете
Притча за необикновената сила на вярата
Илюзия
Имало едно време един дебел и грозен селянин, който се влюбил (и защо не?) в красива руса принцеса. Един ден принцесата – кой знае защо – целунала дебелия и грозен селянин. И той, сякаш с магия, се превърнал в строен и величествен принц. (Поне така й се струваше и се чувстваше.)
Тъга и ярост
В едно омагьосано кралство, където човек не е стъпвал, или може би точно обратното, където хората стават пътешественици, без да го забележат… В приказното кралство, където нереалното става реално, имаше красиво езерце. Или по-скоро лагуна с кристално чиста вода, в която плуват риби с различни цветове и блестят във всички нюанси на зеленото.
Тъгата и Яростта дошли в това приказно езерце, за да плуват заедно. И двете се съблекли и голи влязли във водата. Яростта, както обикновено, бързала (което винаги й се случва), бързо се изкъпала и още по-бързо излязла от водата. Но Яростта е сляпа или поне не вижда ясно какво се случва. Затова тя набързо облякла роклята, която била по-близо. Роклята се оказала не нейна, а на Тъга. Но Ярост, облечена в костюма на Тъгата, си тръгнала. Спокойно, ведро, както винаги, Тъгата приключила с къпането и без да бърза – или по-точно, без да осъзнава, че времето минава – бавно и лениво напуснала езерото. На брега установила, че дрехите й ги няма. И както всички знаят, Тъгата най-вече не обича да е гола. Затова тя облякла роклята, която намерила до езерото: дрехата на Яростта.
Казват, че оттогава често може да се види Ярост – сляпа, жестока, яростна и ужасна. Но ако се вгледате внимателно, можете да видите, че Яростта, която виждаме, е само маска, а Тъгата е скрита под роклята на Яростта.
Осъзнатост
Ставам сутрин. Напускам къщата. В асфалта – отворена шахта. Виждам го и падам там. На следващия ден излизам от вкъщи, забравям, че има отворена шахта в асфалта, и пак падам там. На третия ден излизам от къщата и се опитвам да си спомня, че в асфалта има отворена шахта. Обаче не си спомням това и пак падам. На четвъртия ден излизам от къщата и се опитвам да си спомня, че в асфалта има отворена шахта. Помня това, но не я забелязвам и падам. На петия ден излизам от къщи. Спомням си да обърна внимание на шахтата и вървя, втренчен надолу. Виждам я, но въпреки всичко пак падам там. На шестия ден излизам от къщи. Спомняйки си за шахтата на асфалта, търся я с очи, виждам я, опитвам се да я прескоча, но пак падам. На седмия ден излизам от къщи. Виждам шахтата, тичам и скачам, докосвам противоположния ръб с пръстите на краката си, но това не е достатъчно и падам в тази дупка. На осмия ден излизам от къщи. Виждам шахтата, бягам, скачам и я прескачам! Толкова съм горд, че преодолях това препятствие, че започвам да подскачам от радост… После пак падам в дупката. На деветия ден излизам от къщата, виждам шахтата, бягам, прескачам я и продължавам по пътя си.
На десетия ден, а именно днес, разбирам кой е най-добрият начин да преодолея препятствието – да отида… на отсрещния тротоар.