Как се подкопава родителският авторитет – ето отговорите от учителя Ирина Лукянова и психолога Людмила Петрановская.
Трябва ли родителите постоянно да поддържат своя авторитет, опитвайки се да бъдат най-добрите, идеални във всичко и да не показват своите слабости? Или винаги можете да демонстрирате слабостите си?
Думата „авторитет“ в превод от латински означава „власт“, „влияние“.
Но понятието родителска власт е много по-широко. Разбира се, това е власт, и то не толкова наложена, колкото се приема за даденост от детето. Силата, която се е развила в резултат на моралното, психологическото и поведенческото влияние на личността на родителя върху детето. По същество наличието на авторитет доказва, че децата уважават родителите си.
Ирина Лукянова, пише: „Струва ми се, че истината, както винаги, е някъде по средата. Засега родителите на детето са на пиедестал. Докато детето е малко, родителите са „най-добрите“ за него: най-умните, най-красивите, най-силните. Те създават света на детето и като атлантите държат този свят на раменете си.
И засега родителите, колкото и да им е трудно, се опитват да не показват своята слабост пред децата си, за да не стоварят целия този сложен свят върху детето. Да носиш света на раменете си е непосилно бреме за едно дете. Ако внезапно малко дете види, че родителите му са слаби, не могат да се справят с възникващите трудни ситуации, не ги контролират, струва му се, че само то е отговорно за всички, никой няма да му помогне и сега то е лидерът от глутницата. Така че то започва да се държи като лидер: в крайна сметка, родителите са глупави, безотговорни, нищо няма да разберете от тях, те не знаят как да направят нещата. Но такава отговорност не е по силите на едно малко дете, много му е трудно да живее с нея на този свят.“
Но с течение на времето, когато детето порасне, то започва да разбира, че родителите може да са уморени, може да грешат, че са несъвършени, че също имат някои недостатъци. До юношеството, когато детето трябва да се отблъсне и да се отдалечи от родителите си, може да му се стори, че те изобщо нищо не разбират.
Детето в предучилищна възраст няма нужда да демонстрира своята безпомощност, особено когато поставяме границите на приемливото, когато изискваме нещо от него. То се нуждае от нашата човечност, но не и от нашата безпомощност. И ако му поставим някакви граници, тогава не трябва едновременно да показваме, че ако то натисне по-силно, границата ще бъде нарушена или, ако протестира, тогава искането може да бъде отменено. Или, че ние самите сме толкова слаби, че не можем да се съобразим със законите, които сами определяме – да речем, „без бързо хранене, вместо пълноценна храна“.
Детето се чувства много добре: искат нещо от мен, но не могат да го направят сами. Особено, ако детето има склонност да възпитава родителите си: тук грешите, нищо не разбирате… Може би вече е поело отговорност за цялото човечество? Може би дълбоко в душата си то се чувства като самия водач на семейството, който трябва да отговаря за тези глупави родители? Може би част от това бреме все още трябва да бъде премахнато от него, казвайки: „Това е моя работа, аз съм отговорен за това, тези неща изобщо не трябва да ви притесняват.“
Само не митологизирайте собствения си живот и не лъжете детето си с нещо от поредицата – „а аз на твоята възраст бях супер отличник, супер спортист и никога не съм грешал“.
Тригодишно дете, разбира се, може да повярва, че майка му е фея, но на тази възраст подобна митологизация е по-скоро органична, отколкото наложена отвън.
Но за едно по-голямо дете, дори майка му наистина да е била отличничка на неговата възраст и да е писала калиграфия, това никак не е приятно, първо, и второ, кара го да се сравнява с майка си и баща си, които се възприемат като недостижим идеал. А детето си мисли, че е срам за семейството и никога няма да стане прекрасно като родителите си. Това също е доста тежко бреме. Няма нищо лошо в това мама и татко да си спомнят как са били непослушни като деца.
Децата обикновено обичат истории за това как мама и татко са били малки. Детето се асоциира с тях. Но е по-добре тези истории да завършват добре, за да дават усещането, че мама и татко са се справили, че са решили проблема, научили са нещо, разбрали са нещо важно… За да не е една безкрайно мрачна история за горчивото негодувание и световната несправедливост. Те също са необходими, вероятно, но е по-добре, ако детето извади от тези истории идеята, че „родителите се справиха и аз мога да го направя“.
Култът към личността на родителите, разбира се, е напълно ненужен. Необходим е авторитет, а не статуя от чисто злато. Родителите не трябва да бъдат идеални в очите на детето, а силни, сръчни, компетентни, разбиращи, способни да се справят с неуспехи, които могат да покажат на детето как да върши всичко това. Те са родители и имат всичко под контрол, винаги ще помогнат и подкрепят. Не са олимпийските богове.
Людмила Петрановская, психолог, пише: „Странно ми е да чуя, когато родителите се измъчват от въпроса как да „създадат родителски авторитет“. Те го имат по дефиниция, поради факта, че детето по природа е програмирано да се доверява на родителите си и да ги следва.
Разбира се, родителският авторитет може да бъде сериозно повреден, но за да направите това, трябва да положите много усилия: демонстрирайте по всякакъв начин своята безпомощност, неспособност да се справите с живота, слабост, зависимост и т.н. Ако човек се чувства като вечна жертва в живота, ако усеща, че не може да се справи с живота, че не е негов господар, да живее с това чувство, първо, не е полезно, и второ, детето „чете“ всичко много добре. Родители, които не могат да се справят и непрекъснато се оплакват, не приемат живота си, може да не оставят децата си да поемат по пътя си. Детето трябва, така да се каже, да осинови родителите си и след това, дори, когато стане възрастен, да живее техния живот, да задоволява нуждите им.
Говорим конкретно за постоянното самочувствие на безсилие, тъй като абсолютно всеки има периоди, когато ни е трудно и нямаме сили, когато умората ни тежи, разболяваме се. И няма нищо лошо, ако детето понякога вижда родителя слаб, плачещ, неуспешен и т.н. Това само по себе си, не е страшно. Важно е като цяло, човек да се чувства господар на живота, да носи отговорност за него, за семейството си и вътрешно да е възрастен.“
Ако човек вътрешно се чувства като възрастен, тогава той може да си позволи да не знае нещо, да плаче, да няма сила, както всеки жив човек. Не е нужно да се преструвате на Терминатор пред децата си. Точно както няма нужда да се опитвате съзнателно да се поставите на пиедестал. Родителят вече е на пиедестал по дефиниция.
Това по никакъв начин не зависи от факта дали е имал тройки в детството или не, дали е писал лошо или добре, и т.н. За едно дете всичко, което родителят прави, е прекрасно. До определена възраст. Дете в юношеска възраст ще има отделна задача за родителите – да се отместят малко от този пиедестал. Постепенно детето открива други авторитетни фигури: учители, връстници и т.н. Това е естествен процес. След време с тези фигури ще се случи същото, както и с неговите родители. Тоест, в началото ще има безспорен авторитет, след това детето ще разбере, че учителят невинаги е прав. Тогава, в по-късна възраст, връстниците ще бъдат абсолютният безспорен авторитет. Около 15-16-годишна възраст, то ще каже за тях: „Те са манекени!“
За развитието на човека са необходими такива ситуации: първо, да се адаптира към авторитета и да го следва, а след като е придобил от него, пропито е със знания, увереност и т.н., да се отдели и да каже: „Това е , благодаря ти, няма да ми помогнеш повече.”
Така че до шест-седемгодишна възраст има безусловно приемане на родителите. Това състояние може да бъде унищожено, но трябва да положите големи усилия за целта. Или много да обидете детето, така че то просто се изключва вътрешно, или по някакъв начин да се представяте като напълно некомпетентен човек, постоянно хленчещ и оплакващ се.
До девет или десетгодишна възраст правилата, адекватността и справедливостта са важни. Важно е децата да знаят: родителят разбира какво прави, спазва обещанията си, действа според правилата, спазва закона и споразуменията. Съответно, противоположното поведение ще бъде удар по властта: измама, неспазване на правила и споразумения. Това е много болезнено за детето.
Тийнейджърите трябва да изпитат разбирането, че родителите не са олимпийски богове, а просто хора. Това е труден момент за децата, те са ядосани на родителите си, включително и защото са се оказали несъвършени. И тогава идва осъзнаването, че те може да не са богове, но са любимите им хора.
Тази статия е написана с цел информираност за по- спокоен, комфортен и уютен дом- Да накараме дома да работи в разбито общество.
Сега прочетете и 7 начина, по които родителите подкопават собственото си влияние
Всички деца имат моменти или сезони, когато се борят с послушанието – точно като техните родители.
Но някои млади хора, особено в тийнейджърските си години, стават предизвикателни и открито неуважителни. Защо
Има много допринасящи причини – включително свободната воля на всеки човек да следва Господ или да отхвърли властта – но по-долу са седем фактора, които са често срещани, когато тийнейджърите се бунтуват. Независимо какво правите правилно като родител, ако правите и някое от следните, вие подкопавате собственото си влияние:
1. Когато чуят родители да критикуват властта — Ако всяка вечер се прибирате от работа и говорите за шефа си по начин, който никога не бихте го направили в очите, ако всеки неделен обяд говорите за грешките, които пастирът прави, ако вземете страна когато детето ви критикува своите учители или треньори, не се изненадвайте, когато детето ви не ви уважава. Чувайки, че не уважавате авторитетите – без значение колко оправдано изглежда това или доколко децата ви са съгласни с вас – засява семена на неуважение в сърцата им.
2. Когато видят родители, които нарушават „правилата“ — Никой от нас не е съвършен, но когато децата ви видят, че явно не се подчинявате на ценностите, те знаят, че наистина не вярвате на това, на което ги учите, и ще загубите уважението им.
3. Когато чувстват, че родителите им не се обичат — Семената на несигурността, посяти в сърцето на младия човек, когато тя почувства, че родителите й не се обичат, са дълбоко в себе си. Ако имате трудности в брака си, решете заедно, че ще се справите с тях. Поискайте пасторско съветване. Получете индивидуална консултация, ако е необходимо. Получете каквато и да е помощ, от която се нуждаете, но не се отказвайте от брака си. Колкото и пъти да казвате на децата си, че вината не е тяхна, че не можете да се разбирате с половинката си, те няма да ви повярват — не и дълбоко в себе си.
Подчинение— Когато синът ви наруши вечерния час, който сте установили, когато дъщеря ви продължава да пренебрегва домашните си, когато научите, че децата ви са излизали с приятели, казали сте им да избягват… и няма последствия , те се научават да не уважават това, което казвате.
4. Когато са възнаградени материално въпреки лошото поведение — Родител, който си мисли: „Ако просто продължа да давам неща на детето си, то наистина ще ме обича“ или „Ако откажа да му купя това, което поиска, ние ще изгубим връзката си“, е мързелив. Истината е, че вашият тийнейджър няма да ви обича повече заради това, което му купувате; той ще се радва на това, което купувате, но ще загуби уважение към вас, когато знае, че никога няма да му кажете „не“.
5. Когато са компенсирани материално от родители, които ги съжаляват – Давайте подаръци на децата си, да. Ако вашият тийнейджър обаче винаги иска пари, но не желае да работи или да спазва бюджета и вие продължавате да й давате пари, тя губи уважение към вас. Едно е да давате свободно на децата си, защото сте техен родител; финансовото им спасяване многократно (дори ако спасяването е просто избягване на пропускане на дейност) е друго. Те ще се научат да ви виждат като финансов източник за манипулиране, а не като любящ доставчик и учител.
6. Когато им е позволено да участват в дейности, за които им е казано, че няма да се радват, освен ако не се подчинят — Тийнейджърите имат нужда да държите твърди граници. Въпреки че може да има поводи за милост, ако редовно се връщате към условията, които сте установили за детето си, за да участва в събития, които то харесва, детето ви няма да ви уважава. Освен това в този момент дори моментите, в които държите линията, се превръщат в допълнителен клин във връзката ви, защото липсата на последователност ще я накара да се почувства като лична атака. Ако кажете на вашия тийнейджър, че има условия, свързани с участието в определено събитие, придържайте се към това.
Годините от живота на детето, които най-често свързваме с неуважение – тийнейджърските години – често не са началото на неуважението в сърцата им. Дете на шест или седем години обикновено се чувства по-зависимо от родителите си, отколкото шестнадесет или седемнадесет годишно и по този начин е по-малко вероятно да прояви явен бунт – въпреки че семената на неуважение може вече да растат в сърцето му . Ето защо е жизненоважно да култивирате уважение в сърцата на децата си, докато са малки.
Докато се опитвате да научите детето си на уважение, внимавайте да не подкопавате думите си с действията си.
