Днес в рубриката ни Величествена България ще продължим да пишем за значимите битки за България, най-значимите и паметни победи на българските бойци. От тук може да прочетете и за първите значими битки на България. Водила безброй битки през вековете, тя винаги се е ползвала с обичта и доверието на българите, била е обект на гордост и пример с храбростта на воините. Повече от 700 години през средновековието, благодарение на армията си, България е един от най-значимите политически и културни фактори в Европа.
Значими битки за България
Българското нахлуване във Франкската империя
Мирът с Византия открива нови посоки за военнополитическата активност на България. Съществуват косвени свидетелства за българско противодействие на хазарски нашествия от североизток, но по-значими са сблъсъците на северозапад. Там намесата се явява наложителна поради действията на славянските племена, обитаващи територията на Средния Дунав. През 818 г техни представители, сред които са посочени тимочаните, провождат пратеничество до Франкската империя. Те се заселват в близост до нейните граници и желаят да получат закрилата й. Хан Омуртаг реагира на това и прави опит да уреди спорния въпрос за принадлежността на славянските племена с помощта на дипломацията. На три пъти негови делегации достигат до франките с искане границите между двете държави да бъдат точно определени, но безуспешно.
Същевременно в опита да се откъснат от България, се присъединяват браничевци и абодрити. За да не изпусне ситуацията от контрол, българският владетел решава да си послужи с оръжие. През 827 г. той изпраща войски по течението на Средния Дунав. Те опожаряват намиращите се на франкска територия славянски селища, прогонват князете им и поставят на тяхно място български управници. През 829 г по същия маршрут се състои ново нападение, като този път и франкските селища по пътя са атакувани.
Франкската империя не оставя нападението без последствия и войната продължава през следващата 830 г . Няма сведения за последвалия развой, но се предполага, че между 830 г. – 832 г. между двете държави се установяват мирни отношения, а въпросът за общата граница е разрешен. С действията си хан Омуртаг не само пресича опитите за отцепването на славяните и запазва териториалната цялост на България, но и издига авторитеma на страната в едно не толкова познато направление, каквото е Централна Европа.
Смъртта на св. мъченик Боян-Енравота
В първите столетия от съществуването на Дунавска България няма сигурни сведения за гонения срещу християните в страната. Едва в началото на IX в. се наблюдават подобни действия, подбудени от политическата ситуация. Териториалното разширение от първата половина на века до голяма степен е за сметка на земи, гъсто населени с християни. В резултат на войните с Византия в страната също така са изселени огромен брой ромеи, които по всяка вероятност запазват вярата си. Увеличеният брой на християнско население в България е използван от империята в опит за прокарване нейното политическо влияние. Именно това довежда до Жестокото преследване на изповядващите го.
Въпреки взетите мерки, християнството прониква дори сред представители на владетелския хански род. Първородният син на Омуртаг – Енравота наричан още Воин, е приобщен към религията. Смята се, че това става под влиянието на пленения византийски епиckоп Кинам. Неговият личен пример и готовност, с която понася безропотно страданията в името на вярата си са в основата на произведеното у Енравота силно впечатление. От Византиеца той получава своето кръщение и името Боян.
Пристрастията на българския престолонаследник към християнството го лишават от властта, която е поета от по-малкия му брат Маламир. Новият владетел продължава строгите гонения срещу християните. Той не се поколебава около 833 г. да осъди на смърт дори Енравота заради отказа му да се откаже от религията Преди да бъде посечен, мъченикът произнася пророческа реч за бъдещето разпространение и приемане на христтиянството в България. След смъртта си е канонизиран kamo св. мъченик Боян-Енравота. Паметта му се отбелязва от църквата ни на 28 март.
Войната между България и Византия от 855 г
При наследниците на хан Омуртаг – Маламир и Пресиан, е сложен край на дългия мир с Византия. След редица успехи над империята България разширява своите граници в Тракия, Македония и Родопите. Превзет е и важният град Пловдив заедно с неговата околност. Това териториално разширение не е санкционирано от мирен договор и остава непризнато от ромеите. Ангажирани в конфликma cu c apaбите, на първо време те не успяват да противодействат, но така и не се примиряват с претърпените загуби.
В средата на ІХ в. хан Борис е вплетен в няколко военни конфликта на северозападната граница. Макар през 853 г. той да потвърждава мирните отношения с Немското кралство, скоро се преориентира и сключва съюз с Великоморавия. Български войски нахлуват на немска територия, но търпят поражение. Неуспешен се оказва и походът срещу Хърватия, която изявява враждебност- та си като съюзник на кралството. В създалата се ситуация, за България не остава друго освен да предприеме нова промяна на позициите си и да потърси сближаване с Немското кралство.
Ангажираността на българите на срещуположната граница е използвана от Византия. През 855 г. – 856 г. нейнитe войски, под водачеството на император Михаил III и кесаря Варда, нахлуват в България по море и суша. В резултат на успешните си бойни действия те завладяват Пловдив и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. През това време и двете страни нямат интерес от продължителен конфликт. Поради тази причина са започнати преговори за сключването на мир, koйто завършват успешно. По силата на споразумението Борис получава признание на българското териториалното разширение от предните десетилетия в Северна Тракия и Родопите, но губи завладените през военната кампания градове, включително областта Загоре.
Великоморавската мисия на Кирил и Мeтoдий
Оформянето и разпространението на славянската писменост от светите братя Константин-Кирил Философ и Мeтoдий e дело с огромно значение не само за родната, но и за световната история. То способства създаването на една нова култура, която се изгражда в
българското царство и се разпространява сред останалите славянски народи. Мащабната дейност, която извършвът, не е еднократен акт, а плод на десетки години усилен труд. Началото й е дадено след 855 г при оттеглянето на братята в манастира „Св. Полихрон“ в Мала Азия. Там те започват работата си над развитието на Славянската писменост и превеждането на боговдъхновените книги от гръцки език.
Светите братя са ценени от Византия, която подпомага тяхното дело и умело използва качествата им. По това време империята често провожда мисии с църковно-религиозен и политически характер сред близки и далечни народи. Още преди оттеглянето си в манастира „Св. Полихрон“ през 855 г. Кирил е изпратен при арабите и беседва с тях по теми относно същността на християнската вяра. През 860 г, този път заедно с Методий, той се отправя към хазарите, но без съмне ние най-важна е Великоморавската мисия на двамата от 863 г. Тя има по-различни цели от предходните и е пряко свързана със славянската писменост. Дейността на Кирил и Методий и техните ученици във
Великоморавия започва обещаващо. В столицата Велехрад е създадено училище за подготовка на местното духовенство, а славянското богослужение е наложено в църквата. През 867 г. светите братя и техните ученици са в Рим, където славянските книги са осветени, а новата писменост получава признанието на нея да се извършва богослужение. По време на престоя си в града Константин-Кирил Философ се разболява и на 14 февруари 869 г. умира. След смъртта му Методий продължава делото.
Покръстването на българите
През ІХ В. голяма част от заобикалящите България държави вече са приобщени или са в процес на приобщаване Към християнството. Запазването на езическите вярвания в страната крие редица рискове, сред които и международна изолация. В същото време териториите, на които се намира тя, имат досег с църквата още от времето на първите апостоли. Приемането на единна държавна религия пък е важна стъпка към централизация на държавата и по-пълното единение между славяни и българи, kouтo Все още изповядват своите собствени култове. Поради това Борис взема решение да направи необходимото за възприемането на християнството в страната.
Към 862г. – 864 г. изглежда, че интересите на България съвпадат трайно с тези на Немското кралство. Поради тази причина хан Борис изявява желание пред неговия Владетел Людовик Немски да приеме християнството от Западната църква. Не е ясно дали до Византия достига известието за това намерение, или изцяло по политически подбуди през есента на 863 г. империята организира мащабен военен поход срещу България. По това време ханството е измъчвано от глад и природни бедствия, а голяма част от войската му се намира на срещуположната граница.
Борис не успява да окаже каквато и да е съпротива и се налага да си послужи с дипломация. Между него и империята е сключен „дълбок мир“, в резултат на кой- то българите си връщат важната област Загоре. Това обаче не идва без отстъпки. Държавата се задължава да приеме християнството от Константинопол. Вследствие на решението още на следващата 864 г. Борис се покръства, приема титлата княз и името Михаил чест на задочния си кръстник император Михаил ІІІ. В страната пристигат множество византийски проповедници, които започват приобщаването на народа към християнството.
Бунтът на боилитe
Както би могло да се очаква, не всички в България са съгласни с приемането на християнството. Немалка част от управляващия елит остава силно привързана към езическите култове, а в новата вяра вижда влиянието на отколешния си враг Византия. Надигналото се недоволство прераства в открит бунт. Той е организиран от боилите и започва към 865 г. във вътрешната облаган на страната, в десетте комитата. Борис е обвинен, че отстъпва от вярата на своите предци и ръководи зле държавата. По същество действията срещу него не целят единствено връщане към старите божества, а представляват опит за държавен преврат и физическо ликвидиране на княза.
Цялостният ход на събитията не е известен. Знае се единствено, че бунтовниците се отправят към Плиска, но някъде в близост до нея са разгромени. Не е ясно по какъв начин се случва това, но по всяка вероятност краткотрайността на сблъсъка показва, че по-голямата част от аристокрацията застава на страната на Борис. В духа на времето е създадена легендарна история за станалото. Според нея българският владетел излиза срещу враговете си с едва 48 души, подкрепени от 7 духовни лица със запалена свещ в ръка. Пред вида им бунтовниците са поразени и съпротивата им е сломена.
Последиците за участниците в бунта са значими. Заради държавната измяна е наредено 52-ма боили, заедно с всичките им наследници, да бъдат избити. Това е жестоко наказание, с цената на което политическият и духовен курс са запазени. Обикновените войници и по-малко знатните са освободени без да претърпят Вреда. По-късно Борис се обръща към папа Николай I с питане дали стореното е голям грях. Отговорът е, че действията могат да бъдат опростени, защото са в защита на християнската вяра.
Първата римска мисия в България
С приемането на християнството от Константинопол се засилват опасенията от влияние на Византия посредством налагането на новата религия. Това кара Борис да промени ориентацията си и да се обърне на запад. С тази цел на 29 август 866 в българско пратеничество пристига в Рим. То носи със себе си списък с въпроси oт българския Владетел към папа Николай I, както и много дарове. В същото време пратеници на княза се отправят и към Немското кралство, за да пожелаят изпращането на епископи и свещеници.
На 13 ноември 866 г папа Николай I предоставя на българските пратеници подготвените отговори на вълросите, изпратени от Борис. В края на същия месец в България, под водачеството на Формоза Портуенскиu u Павел Популонски, пристигат исканите от Рим духовници. За кратък период от време те разгръщат енергична дейност по налагането на християнството и успяват да покръстят големи народни маси. През следващата 867 г в страната пристига и немското духовенство, но виждайки дейността на папските пратеници, след кратък престой то се завръща в родината си.
Борис остава доволен от стореното и особено от личността на Формоза Портуенски. Поради тази причина князът изпраща искане до Николай I именно той да бъде въздигнат за архиепископ на България. Отклоняването на българската молба от страна на папата и предложението на други кандидати бележи първите пукнатини в отношенията с Рим. Борис продължава да настоява сам да посочи глава на Българската църква и този път предлага това да бъде дякон Марин. Новият папа Адриан II продължава политиката на своя предшественик и не се съгласява с желанието на българския владетел. Отново следва контрапредложение с други кандидати, кoeтo кара Борис да разбере, че неговите намерения няма да бъдат удовлетворени от Апостолическия престол.
Създаването на Българската apxueпuckoпия
На 5 октомври 869 г започва да заседава свиканият в Константинопол Вселенски събор. На него представители на всички църковни центрове, а целта му е да се изяснят някои спорни догматични въпроси. На 28 февруари 870 г. при закриването му изненадващо заемат места и български пратеници. След края на заседанията на 4 март 870 г. император Василий I двореца представителите на християнските църкви. Оказва се, че по предварително подготвен план, там отново присъства българското пратеничество. То има Ключова роля, тъй като към него е отправен въпросът какво духовенство заварват в страната си, която завладяват от ромеите. Отговорът, че то е било гръцко, служи като основен аргумент за решението Българскаma църква да премине под юрисдикцията на Константинополската патриаршия.
Представителите на папството първоначално отказват да участват в дискусията с аргумента, че не са упълномощени. Впоследствие се опитват да се противопоставят, подчертавайки, че българските земи по право се падат под върховенството на Рим, но напразно. С одобрението на всички Източни патриаршии решението е взето. Създадена е Българскama apxueпucкопия. Тя се ползва с огромна вътрешна автономия и разполага с възможност да решава ключови въпроси в държавен интерес. Може да открива нови епucкoпcкu средища според нуждите, породени от селищната й система, както и да променя центъра си. Нейният трон по начало е учреден за Дръстър, но фактически е преместен първоначално в Плиска, а с промяната на столицата – в Преслав.
Изключително важен е фактът, че раждането на българската църква има съборен характер. Той е с особено значение за Източните църкви. За разлика от Рим, който набляга на апостолическото си начало, те изтъкват именно съборното основание за овластяването си.
Пристигането на учениците на Кирил и Методий в България
Благосклонното отношение на Рим към славянските просветители води до издигането на Методий за епископ на Панония. Смяната на властта във Великоморавая и налагането на княз Светополк през 870 г обаче, променя политическата обстановка и довежда до тежки последици за него. Под подбудителството на немското духовенство започват гонения срещу учениците на светите братя, като е арестуван и самият Методий. Папа Йоан VIII издейства освобождаването му и през 873 г го ръкополага за архиепископ на Моравия, но скоро и неговата подкрепа е снета в резултат от изострянето на отношенията между Константинопол и Рим. Славянският език е забранен като богослужебен, а през 880 г. Методий е изправен пред папския съд поради нежеланието да се подчини на това решение. В крайна сметка му е позволено да проповядва на славянски език след кaтo ce oтkaжe от подчинението си към Константинопол. До смъртта си на 6 април 885 г. той продължава енергичната си дейност във Великоморавия. Наследен е като apxueпuckoп oт ученика си Горазд, но новият папа Стефан VI се намесва, обявявайки за незаконно неговото възкачване. Той е насилствено прогонен, а заедно с това отново са наченати гонения срещу учениците на светите братя. Мнозина са хвърлени в затвори и подложени на мъчения, а Горазд умира, kaтo по всяка вероятност е убит.
През 885 г. прогонените от Великоморавия ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, поемайки по Дунав, пристигат в България. В страната те срещат най-топъл прием от княз Борис, който им предоставя всичко нужно, за да продължат делото по развитие и разпространение на славянската писменост. За кратко време те обучават множество нови духовници и спомагат за създаването на новата българска християнска култура.
Преславският народен събор
Дали поради християнското си благочестие, или поради друга неназована причина, княз Борис приживе се отказва от властта. Той заменя княжеските одежди монашеското расо и поставя на престола първородния си син Владимир-Расате. От него се очаква да продължи политиката по посока на християнизацията и развитието на славянската писменост. С действията си новият владетел поема в коренно противоположна посока. През 892 г. той променя политическата ориентация на страната и се сближава с Немското кралство в ущърб на Византия. По-сериозно е отстъплението в сферата на религията. Има сведения за провеждане на антихристиянска дейност и опит за връщане към езичеството.
Действията на Расате принуждават Борис, който не изпуска от поглед ставащото в страната, да се намеси. Той отново препасва военния пояс и хваща меча, събира най-верните си хора и сваля от власт своя син, заповядвайки да го ослепят и хвърлят в тъмница. Последните събития, изглежда, го убеждават в нуждата от корен на промяна, която да направи скъсването с езическите вярвания окончателно. За целта през 893 г. в Преслав е свикан Народен събор. На него е обявено, че от този момент тъкмо Преслав ще бъде новата столица на държавата. Плиска се явява неподходяща със своето минало, тясно свързано със старите поверия. Оповестена е и смяната на престола. Вместо да задържи властта у себе си, Борис отново се оттегля в манастира. За княз е провъзгласен третият му син Симеон. Предполага се, че той е подготвян за духовен водач и за целта получава най-доброто за времето си образование в константинополската Магнаурска школа. Това накланя везните към неговия избор именно заради нуждите от продължаване процеса на християнизация.
Битката при Булгарофигон
Още в самото начало на управлението си Симеон се изправя пред сериозно изпитание. Българските търговци са жестоко ощетени от страна на Византия с преместването на тържището им от Константинопол в Солун. Князът прави опит да разреши въпроса посредством дипломацията, но империята не приема сериозно неговата молба. Така през 894 г подготвяният за духовен Водач владетел, посяга към оръжието и нахлува в ромейските предели. Противопоставената срещу неговите сили войска е разгромена.
След победата българите се завръщат в страната cи с множество пленници, но въпросът за тържището остава нерешен. За да се справи със Симеон, император Лъв VI привлича на своя страна маджарите. Те нападат в гръб България от североизток, а князът, очакващ Византийската атака на срещуположната граница, не успява да им се противопостави. Българите търпят поражение, а враговете им безпрепятствено разграбват страната, докато сами не решават да се завърнат в своите поселения. Лъв VI, който се подготвя да нахлуе със собствената си войска в България, смята, че успехът му е факт и се оттегля в Константинопол. При Симеон е изпратен Лъв Хиросфакт, за да преговаря за мира.
Българският княз не се примирява със загубата и възползвайки се от временното затишие, привлича като съюзник печенегите. Заедно с тях през 896 г. успява да нанесе съкрушително поражение на маджарите. В същото време мирните преговори с империята уреждат единствено размяната на пленници. През лятото на 896 г. Симеон нахлува на ромейска земя. Сблъсъкът му с противниковите сили се състои край Булгарофигон. Византийците бързо се огъват под българския натиск и започват безредно да отстъпват. Мнозина от тях пaдат убити, а сред жертвите се срещат и имената на изтъкнати личности като протовестиарият Теодосий.
Церемонията от Влахернския дворец
Към края на IX в. Военният конфликт между България и Византия затихва, но враждебността остава. Българcku войски на няколко пъти нахлуват на ромейска земя, превземайки територии в югозападната част на Балканите. Без възможност да се защити, империята прави отстъпки в името на мира, но към 904 г обстоятелствата с променят в неин ущърб. Арабите превземат и разграбват Солун, който остава незащитен и се изправя пред заплахата да попадне в български ръце. От намерен граничен стълб на 20 км от града става ясно, че на българите са предоставени значителни територии в околността му, в замяна на това да не го атакуват.
През 912 г. смяната на престола във Византия довежда до края на сравнителното спокойствие в българо-византийските отношения, настъпило след 904 г. Новият император Александър III отказва да потвърди мира и да изплати дължимия данък на България. В резултат на това през 913 г Симеон, начело на голяма войска, нахлува във Византия. Същевременно Александър умира, но това обстоятелство не възпира българския княз. Той безпрепятствено достига до стените на Константинопол. Край тях между Симеон и патриарх Николай Мистик започват ползотворни преговори. Стига се до разбирателство за нов и по-здрав мир между двете държави. Договорен е брак между една от дъщерите на Симеон и малолетния император Константин VII Багренородни. След завършване на преговорите във Влахернския дворец е извършена бляскава церемония. Мнозина смятат, че на нея патриархът коронова Симеон, признавайки царската му титла. Независимо дали това е факт, от тоз момент насетне той започва да нарича себе си „цар на българи и на ромеи“
