Проблемът на възрастните е забравеният спомен, че всички някога са били деца…

– За какво ми е да спортувам, аз ще ставам философ.

Пантата спря да тича, замисли се и каза:

– Тогава тренирай футбол. От нашите футболисти по-големи философи няма!

– Възрастните като се заядат с децата, все топката им гледат да вземат.

– Ти защо не ядеш, бе?

– Аз правя стачка.

– Каква стачка?

– Гладна.

– И кой те учи на тези неща?

– Маляка.

– И защо?

– Заради гаража.

– Какво за гаража?

– Ами да го разкараш, пречиш на игрището, те казаха, че изобщо няма да играят с мен, ако не си махнеш тухлите оттам. Да ги разкараш, чуваш ли?

– Ти ли ще ме учиш, бе, сополанко! Няма да ядеш за наказание.

– Хмммммммммммм, кажи му, че съм гладен, ма, кажи му, ма…

За майка му, по-амбициозна от всички майки на света, това бе достатъчно, за да престане да се интересува какво търси синът й прав на стола като статуя на постамент. Главното за нея във всички случаи си оставаха бележките. Тя смяташе, че те са най-вярното отражение на знанията. И тъй като бележките на Маляка не я задоволяваха, тя ходеше в училище да се разправя с учителите. Ако успееше да му повиши бележката по някой предмет, считаше, че му е повишила знанията.

– Имаш ли много уроци за утре? Да ме отмениш, че да ида да поиграя малко табла. На майка си и на баща си ще кажеш, че съм отишъл на поликлиниката за окото. Не. Не се учи да лъжеш. Кажи им, че не знаеш къде съм.

Дядото на Камен – Димитър Панов