Весела Ангелова нарича себе си най-общо предприемач и свързва това с качества, като инициативност, съзидателност и постоянна нагласа за приключение.
Има зад гърба си 15 годишен опит в маркетинга и рекламата, междувременно прекарва известен период от време в сферата на корпоративните обучения, където трупа ценен опит като водещ на семинари за екипна ефективност. През последните пет години развива свой бизнес проект в областта на търговията с името „Едно добро“.
Един от най-съкровените проекти, който по важност тя нарежда след създаването на семейството си и раждането на двете си деца, стартира през 2012г. Това е танцово-медитативна практика „Жива вълна“, която за много кратко време успява да залее и вдъхнови множество търсещи себе си жени в цялата страна. Този проект е израз на нейната голяма страст към танца и на интересите й в областта на личностното развитиe и духовното израстване.
Поканихме г-жа Ангелова днес при нас, за да ни разкаже повече за себе си, точно в навечерието на онлайн фестивала Животът след 40.
Г-жа Ангелова, Вие сте предприемач, бизнес дама. Кажете ни, моля Ви, имаме ли предимства ние, дамите, в бизнеса, пред силния пол и ако да, според Вас кои са те?
Ами не зная дали имаме предимства или не пред тях, защото аз не мисля, че се конкурираме по някакъв начин. Колкото се конкурираме с другите дами, толкова може би и с мъжете. Ние си имаме свои хубави качества, мъжете – други, които ние пък не притежаваме. Така че, всеки трябва така да познава себе си и силните си страни и да акцентира върху тях.
Аз мисля, че истинските лидери са хора, които, независимо дали са от мъжки или женски пол, са склонни да разпознават добре собствените си недостатъци. Всеки човек има такива. И когато откриеш в какво не те бива, следва да се довериш на някой, който е добър в това.
Например, аз не съм особено добра в стриктността. Това не е силната ми страна, така да се каже. Аз съм по-разпиляна, по-хаотична, по-скоро умея да виждам големите неща и да поставям далечни цели, но ако трябва да се вглъбя в детайлите, тогава става страшно. /смее се/ И точно затова съм си намерила хора, на които да разчитам.
С партньори ли предпочитате да работите или сама?
Интересен въпрос. По принцип предпочитам да съм обградена от хора. Не съм „единичен играч“, но пък има моменти, в които решавам сама да си свърша нещата, защото някак си ми е трудно да стиковам и да обясня точно какво искам. Преценявам на момента.
Оставате ли с впечатление, че мъжете Ви подценяват заради това, че сте жена или не?
Ами да, случвало се е. Това съм го виждала много пъти. Но хората като цяло възприемат другите субективно. Отдават прекалено внимание на това как сме облечени и кой каква кола кара, аз не обичам да робувам на тези неща. Никога не съм била привърженик на това, че трябва да се облека „марково“, за да мога да внуша някакво специално отношение. Но определено се е случвало – да. Мъжете си мислят, че жената повече разбира от „кипрене“ и от „глезотии“, отколкото от бизнес.
На какво го отдавате това? На тесногръдие на конкретната човек или че обществото като цяло все още не може да приеме, че в много отношения жените могат да са равни на мъжете?
Може би е някаква инерция от времената, в които жените са си стояли предимно вкъщи и са се занимавали с домакинство. Има все още такава някаква инерция в разбирането за ролята на жената. Но всички знаем, че сега може би над 50% от ръководните позиции са заети от жени.
И въпреки това все още битуват предразсъдъци. Може би тъй като сме инертни просто хората като цяло, затова не успяваме да се спрем, да се самонаблюдаваме. Все сме много забързани. И така създаваме впечатления на база стари норми. Обаче същевременно зависи от всеки един от нас да улови този момент, в който усеща, че отсрещната страна го подценява. И да приемеш това означава да продължиш по своя си път. По начинът, по който можеш да се докажеш. Но не и на всяка цена. Защото, ако тръгнем да се доказваме на всяка цена, че не сме такива, за каквито ни мислят, тогава малко сякаш ще загубим себе си.
Да, така е. Как ще коментирате това, че в по-развитите в икономически план страни, собствениците на бизнес не се стремят към такава показност, каквато се наблюдава тук, при нас. Получавайки годишната си печалба западният предприемач най-често не отива да си купи някаква супер скъпа кола, например, с която да се покаже, а предпочита да реинвестира парите или да повиши заплатите на тези, които работят за него. Защо при нас е обратно? Въпрос на манталитет ли е това или на нещо друго, според Вас?
Мисля, че е манталитет, да. Наскоро мой приятел ми разказа случка при която, на годишна конференция на фирма, занимаваща се с къмпинг оборудване, събрала най-големите си търговци от цял свят. Разбира се, присъствали и българи. Те предизвикали истински фурор. Поканили ги на сцената и ги аплодирали, защото единствени сред останалите успели да продадат най-скъпата спортна екипировка, от най-новата колекция.
И ги попитали: „Как стана така? Вие в България не сте от най-добре позиционираните във финансово отношение държави?“.
Според мен отговорът е точно в манталитета. Много хора, които се сдобиват с „бързи пари, паднали им от небето“, например, ако са продали някакъв имот или нива, веднага решават „да се покажат“. Такива сме си – балканци!
А защо лесно спечелените пари се губят също толкова лесно, според Вас? Винаги се случва така, че който придобие бързо големи суми ги пропилява със същата бързина. Защо това е норма?
Точно така е. Виждала съм го много пъти през живота си този процес. Имаше хора, които точно така, както казвате, спечелиха бързо от някакви наследства и загубиха всичко.
Просто не знаят как да ги управляват ли? Защото не са ги спечелили по „естествен път“ – с труд и мисъл?
Ами да, когато твърде бързо „скочиш на високо“, без да си минал стъпалата, става така. Управлението на тази енергия, каквато са парите, изисква своите специфични умения. И това е въпрос на финансова култура, която, човек, по пътя на израстването си, научава.
Тоест, не можем да прескачаме етапи?
Може би е възможно да правим големи крачки. Аз вярвам в това, но то важи само когато сме добре осъзнати. То е като да катериш, примерно, някаква скала. Може да направиш някой път по-голяма крачка, можеш да изкачиш по-бързо повече метри, но трябва да си се хванал и стъпил стабилно. Да скочиш – не става, рисковано е.
Кой е най-щастливият Ви, най-себедоказващият момент във Вашата работа, който е оставил най-дълбока следа в съзнанието Ви?
Не мога сега да се сетя за нещо по-специално, за някакъв момент, който да поставя, така да се каже, „на пиедестал“. Но съм имала много такива моменти – щастливи, в които съм чувствала гордост, че съм постигнала нещо, че съм преодоляла себе си. В повечето случаи тези моменти не са свързани с материални успехи, обаче.
Това е доста интересно. А с какво са свързани тогава?
С едно специфично вътрешно усещане на пречупване или как да го нарека – не точно пречупване, а усещане за надграждане. Осъзнаваш, че си пораснал, че си победил нещо вътре в себе си. Поставил си си цел и тя е била в началото само един блян, примерно, хрумнала ти е един ден в хола случайно. А след време я виждаш вече напълно реализирана. Тогава, когато осъзнаеш това, усещането е наистина страхотно.
Сега много хора, които четат това интервю и си казват: „Ех, колко хубаво! Да имах и аз такава смелост!“ Кой знае колко такива идеи, хрумнали на дамите „в хола“, са останали нереализирани. Какво бихте им казали, как бихте ги окуражили? Какво трябва да научат, какво да забравят, за да не спират да преследват и постигат мечтите си?
Много интересен е този въпрос. Има много качества, които са важни в това отношение, но, мисля, че едно от най-важните е постоянството. На мен ми се е случвало, примерно, стотици хиляди пъти сигурно едно и също – правиш нещо и то не става.
В началото, когато стартирах танцовата си практика например, много често съм влизала в зали и съм си оставала в тях сама. А съм си загубила и времето, и енергията, оставила съм си и децата си вкъщи…
Изглежда сякаш съм пропиляла доста неща на вятъра. Но не съм спирала.
Не знам коя е тази сила, която вътре те води. Има някаква вътрешна мотивация. Любов ли е, какво ли е…
Вероятно е именно този „огън“, в който постоянно хвърляш съчки. Ние сме тези, които постоянно трябва да хвърляме съчките в огъня, за да се явява той наш двигател, наша движеща сила. И да не спираме. Защото обезкуражителните ситуации са постоянно на пътя ни. Те са именно там, за да ни мотивират. Докато вървим по пътя, не можем да го осъзнаем. Но, после, когато се обърнеш назад и си казваш: „Ето тези ситуации бяха такива и добре, че добре че не се отказах в този момент“. Но когато постигнеш нещо е съвсем друго. Погледът ти сякаш се променя и става по-различен. Постоянството е изключително важно.
Участието в такъв един фестивал като Животът след 40 е както много вълнуващо, така и голяма отговорност. Вие лично защо приехте да бъдете лектор в него?
Защото обичам предизвикателствата и защото усещам, че има какво да кажа. Много пъти съм била благодарна на хора, които споделят своя опит, личните си истории и мисли. Понякога човек си мисли: „ Кой пък толкова много би се заинтересувал от моите неща?“.
Но много от така наречените „дреболии“ биха могли да подействат вдъхновяващо за друг и да се окажат именно този решаващ фактор, който да ги мотивира и да ги провокира да не се откажат.
Аз вярвам, че няма случайни неща. И това, че Кремена ми се обади и ме покани, също не е случайно. Освен това, аз много я харесвам и й имам доверие, че прави неща, които са стойностни и с голяма полза за хората.
Да, определено този фестивал е нещо много интересно и полезно. Той ще представи един широк поглед върху света на жените над 40 и ще научи дамите на много нови неща. Или пък ще им припомни някои, които просто са забравили, а са от съществено значение за тяхното развитие и щастие. И всяка от нас ще започне да променя живота си към по-добро.
Много Ви благодаря! Разговорът беше не само много интересен, но и полезен. Тези неща, които казахте, могат да вдъхновят мнозина. Понякога ни е нужно съвсем мъничко, за да продължим напред и да не се откажем.
И аз много благодаря, и за мен беше много приятно и ще се радвам пак да се чуем или да се видим на живо!
Разбира се! Това беше Весела Ангелова, специално за читателите на ХепиУомън.
С нетърпение очакваме утре да започне онлайн фестивалът Животът след 40, където тя и много други интересни дами ще бъдат гостуващи лектори. Не го пропускайте!
Билети може да закупите ТУК
Интервю на Лора Костова
