Православната църква почита св. Паисий Хилендарски. Българският народен будител и духовник, наричан още Отец Паисий е считан за основоположник на Българското Възраждане. Датата 19 юни има специално значение в българския духовен и исторически календар. Този ден е отреден от Българската православна църква на преподобни Паисий Хилендарски. На този ден празнуваме рождението на свети Паисий Хилендарски и отдаваме почит на епохалното му за българския народ дело – написването на „История славянобългарска“, второто евангелие за българския народ.
Какво знаем за св. Паисий Хилендарски?
Св. Паисий Хилендарски е роден в гр. Банско през 1722 година. Единият му брат – Лаврентий, който бил с 20 години по-голям от него, бил игумен в Хилендарския мнастир, а другият – Вълчо бил щедър дарител на църкви и манастири. Първоначално Паисий постъпил за послушник в близкия Рилски манастир.
Малко по-късно, в 1745 г., вече на 23-годишна възраст, той отишъл при брата си Лаврентий в Хилендар и тук приел монашество. В манастира Паисий имал възможност да се образова и изучи по-добре и духовно да се издигне. Като манастирски пратеник (таксидиот) той обикалял села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за манастира. При този непосредствен досег с народа Паисий най-добре видял тежкото положение на българския народ под гръцко-турското робство.
В атонските манастири пък сам преживял надменното и презрително отношение на другородци към българите – че те били прости и груби, че нямали история. Паисий с болка виждал разслабващото отчаяние на народа, дълбоко скърбял и се възмущавал за родоотстъпничеството на много българи, които се влачели след чужди обичаи и след чужд език, а презирали чистите български нрави и родния си език. Тогава пламва в него патриотична и благочестива ревност, плод на която се явява неговата вдъхновена „История славянобългарска“ (1762 г.) „за в полза на българския народ, а за слава и похвала на Господа Иисуса Христа“.
Получил благочестиво домашно възпитание и черпил от светостта на св. Йоан Рилски, преподобни Паисий и на Атон попаднал в една аскетическа среда, известна с множество просияли в благодат подвижници на благочестието и особено преподобномъченици – монаси, които умирали мъченически за Христа от агарянска ръка. И самият той със скромни думи на монашеското смирение прави намек за своя аскетизъм: страдал от стомах – което значи прекалявал с поста, и от главоболие – което значи, че съкращавал съня си до крайност.
След като написал историята си с много труд, той като същински равноапостол тръгнал да я разнася навсякъде по българската земя, за да я четат и преписват. По този начин преподобни Паисий запалил пожара на българското народно свестяване и възраждане. И в тази усърдна дейност на равноапостол и народен будител той умира неизвестно где, може би мъченически – ако не убит от вражеска ръка, то сломен от преумора. Денят и годината на смъртта му са неизвестни, поради което паметта му се празнува на неговия имен ден – 19 юни, когато се чества преподобни Паисий Велики.
Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име. На името му е наречена улица „Отец Паисий“ в София.
С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.
През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на св. Паисий Хилендарски.
История славянобългарска
„История славянобългарска“ е първото възрожденско произведение на българската историография, написано от св. Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765). Приема се символично за начало на Българското възраждане.Творбата на светогорския монах Паисий е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание.
Паисий Хилендарски се обръща към българите с думите:
„Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи.
Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала.
Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество.Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!“
Структура и особености на творбата
Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.
Първо предисловие:
„Ползата от историята“ („Полза истории“) представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.
Второ предисловие:
„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ („К хотещин читати“) е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали родолюбците. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.
Същинска част:
Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Послеслов:
Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за св. Паисий Хилендарски („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки…“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“ („Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“.) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи… и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).
„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи.
В „История славянобългарска” Паисий подчертава важното и водещото в миналото на българите: „Първо те са имали царе и патриарси, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.”
С публицистична страст и будителски патос Паисий се обръща към читателите в предговора към „Историята”, призовавайки ги към просвещение, към духовен напредък и самоосъзнаване. Затова Паисий е първият, който долавя нуждата от един материален и духовен преврат в българските земи, първият, който предусеща повея на Новото време и тътена на събитията от следващия ХІХ век.
Св. Паисий Хилендарски заявява, че е автор и творец, нещо типично ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие. Известни са около 70 преписа на Паисиевата история, от които до нас са достигнали около 45. Сред преписвачите са хора от ранга на Петко Славейков и Христаки Павлович. Първият препис е на Софроний Врачански – той датира от 1765 г.
Чернова на Паисий:
Написаната от св. Паисий Хилендарски чернова е запазена и се съхранява в мястото ѝ на написване – библиотеката на Зографския манастир в Света Гора, Атон.
През 1984 г. българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие оригиналната чернова и я изнасят в България, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. по инициатива на президента Петър Стоянов, тя е върната отново в Зографския манастир.
Историческият контекст: Защо бе нужна „История славянобългарска“?
За да оценим подвига на Паисий, трябва да си представим мрачната картина на XVIII век. Българският народ е лишен от собствена държава и собствена независима църква. Народностното съзнание е в упадък. Гръцкото духовенство (фанариотите) провежда целенасочена политика на елинизация, унищожавайки български книги и насаждайки чувство за малоценност.
В тази атмосфера на отчаяние и национална летаргия, „История славянобългарска“ се явява не просто като исторически труд, а като животоспасяващо лекарство. Тя е трябвало:
Да възроди паметта: Да припомни за великите български царе, патриарси и светци.
Да повдигне самочувствието: Да докаже, че българите са древен и достоен народ със свой принос в световната история.
Да даде оръжие: Да въоръжи народа със знание, което да му послужи като щит срещу асимилацията.
Паисий осъзнава, че без познание за миналото няма как да има и вяра в бъдещето.
„История славянобългарска“ (1762) – Евангелието на Българското възраждане
Две години Паисий неуморно събира материали. Трудът му го отвежда дори в „немска земя“ (Сремски Карловци, тогава в Австрийската империя), където открива ключови извори. И през 1762 г., в тишината на килията си в Зографския манастир, той завършва своя безсмъртен труд.
Структура и завет: Повече от хроника
„Историята“ е уникално произведение, което съчетава историография, публицистика и автобиография.
Първо предисловие („Ползата от историята“): В него Паисий обяснява на „любомъдрия“ читател, че историята е извор на знание, мъдрост и надежда.
Второ предисловие („Към ония, които желаят да прочетат…“): Тук се крие цялата пламенна душа на Паисий. Това е неговият манифест, неговият гневен и същевременно бащински призив към целия български род. Именно тук той отправя знаменитите си думи:
„О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“
Той яростно критикува родоотстъпниците и възхвалява родолюбците, изтъквайки достойнствата на „простия“ български народ.
- Същинска част: Тук Паисий, използвайки трудове като „Царството на славяните“ на Мавро Орбини и църковни истории на Цезар Бароний, както и български жития и грамоти, изгражда разказ за българската история. Неговата цел не е абсолютната фактологическа точност, а подборът – той акцентира върху моментите на величие, военна мощ и духовна възвишеност, за да вдъхне гордост.
- Послеслов: В тази най-кратка част Паисий смирено разказва за себе си, за трудностите, които е срещнал („страдал от стомах… и от главоболие“), и за мотивите си:
„Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история…“
Ключови послания, които разтърсиха робския сън
Паисиевата история е написана на достъпен, жив и разбираем език. Тя не е суха наука, а страстен диалог с читателя. Основните й послания са:
- Знайте миналото си: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи.“
- Пазете езика и рода си: „Преписвайте тази историйца… и пазете я да не изчезне!“
- Гордейте се: „Първо те са имали царе и патриарси, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.“
Той е първият, който предусеща повея на Новото време и нуждата от радикална духовна промяна.
Пътят на „Историята“: От килията до сърцата на народа
- След като завършва своя труд, Паисий не го заключва в библиотеката. Като истински равноапостол, той тръгва да го разпространява из българските земи.
- Първият препис е направен през 1765 г. от поп Стойко Владиславов, бъдещия Св. Софроний Врачански. Това поставя началото на лавинообразното й разпространение.
- Известни са около 70 преписа, правени на ръка от духовници, учители и будни българи като Петко Славейков и Христаки Павлович. „Историята“ се превръща в най-четената и обичана книга през Възраждането.
Заслужена почит: Канонизация и вечно наследство
За своя равноапостолски подвиг и за това, че запалва „пожара на българското народно свестяване“, Паисий Хилендарски е канонизиран за светец от Българската православна църква на 26 юни 1962 г., по повод 200-годишнината от написването на „Историята“. Тъй като точната дата на смъртта му е неизвестна, за негов празник е определен 19 юни – денят на преподобни Паисий Велики.
Неговото наследство е живо и днес:
- Образование: Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и стотици училища носят неговото име.
- Държавно признание: От 2000 г. се връчва престижната Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“ за творци с принос към българската история и култура.
- Памет: В родния му град Банско е открит мемориален музей, а улици „Отец Паисий“ има в почти всеки български град.
Защо трябва да отдаваме почит на св. Паисий Хилендарски?
Отдаваме почит на Св. Паисий Хилендарски, защото той е ключова фигура в Българското възраждане и защитник на православната вяра. Той е авторът на „История славянобългарска“, която изиграва решаваща роля за запазването на българското национално съзнание и култура през османското владичество. Като монах от Света гора Атон, животът и делото му въплъщават духовните ценности и стремежите на епохата.
Чрез почитането на Свети Паисий ние признаваме значението на неговото наследство и продължаваме да се вдъхновяваме от примера му за опазване на нашата история, език и традиции. Освен това, като почитаме светец, който се застъпва за единството на Църквата и борбата срещу ересите, ние изразяваме своята преданост към православното християнство и неговите учения.
Почитайки Паисий, отдаваме дължимото признание към Българската православна църква, която в най-мрачните времена на нашата история съхрани не само нашата вяра, но и нашата памет, език, писменост и национална идентичност.
Да е честит празника на свети Паисий Хилендарски и да бъде благословено делото му!
Присъедини се към нашата общност и нека заедно черпим вдъхновение от вярата и празничните традиции! Остави коментар или се абонирай за бюлетина на списание HappyWoman.bg, за да получаваш вдъхновяващи съвети, духовни напътствия и красиви идеи за християнските празници – всичко това директно в твоята поща. А ако търсиш нещо наистина специално, разгледай уникалните икони на HappyMarker.bg – символ на благословение и светлина в дома!
