Беше студен януарски ден. Сивото небе сякаш заплашително бе надвиснало над града, а студът проникваше навсякъде. Пристанището беше затворено. И как иначе – зимата на 1954 година подари на хората един незабравим спомен : от незапомнения студ замръзна дори морето!
Невероятната гледка привличаше вниманието на всички, но най-впечатлени бяха децата. Въпреки забраната на родителите си малчуганите се шляеха край брега, седяха на кея , а любопитните им очички попиваха всяка подробност от гледката.
Дебелите ледени кристали едновременно ги плашеха и привличаха. Стъклено море! Не бучи като през другите зими, а е тихо, гладко и така примамливо те кани да се разходиш из него!
Групичката пристигна малко преди здрач. Шумни и весели както винаги. Момчетата от близката махала – всички на по 12-13 години. С една дума – тайфата. Морето мълчеше. Не ги посрещна както друг път, не се обади. Сега се беше свило в ледения си кожух и се мъчеше да се стопли. Гледката порази малчуганите. Най-едрото, което държеше в ръцете си парцалена топка, се обади:
– Да влезем навътре, а? Да поритаме върху леда, искате ли?
След кратко мълчание едно русо момче, чието носле беше обсипано с лунички каза:
– Ами да, ще бъдем първите, които са играли футбол на лед. Готино!
Децата се втурнаха с викове по леда. Смееха се, викаха, пързаляха се и навлизаха все по-навътре в заледеното море. Не усещаха студа, чувството за пълна свобода ги изпълваше с щастие.
Започна да се смрачава. Градът срещу брега блесна в светлина.
Уморена, тайфата притихна.
– Да се прибираме, ей! – момчето с луничките обърса запотеното ли лице. – Нашите вече са се върнали от работа и ми се пише лошо дето не съм вкъщи.
– Хайде! Аз пък излъгах баба, че ще играем у вас. Ако сега ме потърси… – каза друг.
Децата тръгнаха към брега. Лунната пътека блестеше. Те вървяха – смели, сигурни в себе си, а светът беше в краката им.
И тогава неочакваното се случи: едно от децата се препъна и падайки хлътна в леда. Ужасът ги обзе така бързо, че преди да се усетят всички пишяха и се мъчеха да се докоснат в тъмнината. Някой извика:
– Да го хванем, по-бързо… Дръжте го!
Но вече беше късно. Дупката зееше празна. Отдолу морето негодуваше, отговаряйки на детския вопъл с жаловито бучене. Всичко се беше развило толкова бързо – веселите игри, тръгването към дома, после пропадането, писъците, а накрая и вцепенението. Те знаеха, че нещо ужасно и непоправимо се е случило , но детското съзнание сякаш отказваше да приеме очевидното.
Когато най-сетне излязоха от вцепенението си, разбраха, че тепърва предстои най-тежкото – да се върнат. И да разкажат. Но как? Как да кажат на бабата , че са изтървали внучето й в морето… Как да обяснят, че него вече го няма, а те са живи…И че са направили това, което много пъти им е било забранявано. Бавно осъзнаваха, че вече нищо нямаше да е същото. Но тръгнаха… Тътреха краката си по леда, мълчаха и само от време на време някой прокашляше. Брегът се доближаваше със своите светлини. Неусетно пораснали, момчетата усещаха, че съдбата ще потърси възмездие. И вървяха към него…
Автор: И.Колева, 2008 г.
