Илиана Смилянова е родена през 1965 г. в Дупница. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като преподавател по литература до 1996 г., след което учи психотерапия. С изучаване и изследване на философията на таро и на връзките на тази система с митология, нумерология, цветята на Бах и други се занимава от 2000 г. Посещавала е семинари на Хайо Банцхаф, Херман Хайндл, Рейчъл Полак, Лило Шварц, Маргарете Петерсен и други. Дипломиран консултант по терапия с цветята на Бах в школата на Мехтхилд Шефер в Австрия. Автор е на статии в различни медии и на книгата “Таро. Попитай сам себе си”. Извършва консултации с таро и цветята на Бах, организира курсове и семинари. Живее в София.
С нея ще си поговорим на много интересни теми, свързани с предстоящия онлайн фестивал Животът след 40.
Г-жо Смилянова, ще ни обясните ли какво означава човек „да роди себе си“?
Ами аз около това разбиране бих желала и да завъртя и моето представяне и участие на този фестивал. И това ми усещане е породено от мой собствен опит, от разговорите ми с други хора. Например, макар и абсурдно, за нас хората сякаш е по-лесно и по-приемливо като че ли да се грижим за другите, да раждаме /буквално или преносно/ и да отглеждаме други хора, отколкото да насочим вниманието и любовта си към себе си и да се завъртим около себе си, така както всички планети се въртят около Слънцето. Защото Слънцето по някакъв начин онагледява и нас самите, Божественото начало и Божествения принцип в нас самите. И е много абсурдно как понякога, питайки човек: „Обичаш ли себе си?“, той отговаря „Не знам.“. А когато го попитам обича ли някой близък, той без съмнение и без колебание ми отговаря: „Да.“ Или, по същия начин, няма проблеми човек да дефинира любовта си към друг човек – какво означава ти да обичаш някого или той да обича тебе. Но същият този човек е много затруднен, когато трябва да даде повече яснота на това, какво значи да обичаш себе си.
Дори преди време направих едно такова допитване до мои приятели във Фейсбук, как биха дефинирали любовта към себе си. Доста хора се включиха и събрах достатъчно материал, за да напиша впоследствие и статия въз основа техните мнения. Доста многоспектърно се получи и стана ясно, че хората си дават сметка колко е трудно и същевременно пък толкова важно човек да обича себе си. Да е в центъра на своето внимание, защото точно когато успеем да постигнем това, тогава излизаме от зоната на егоизма.
Защото егоизмът е нещо подобно на „черна дупка“, която засмуква всичко около себе си. И същевременно, когато си вечно жаден за внимание, за чужда енергия и искаш всичко да се върти около теб, това е точен и ясен показател, че ти не се грижиш достатъчно добре за себе си.
Точно такава статия бях написала за Цветята на Бах. Защото при тях има есенции, които резонират точно с тези предизвикателства към човека. Една от статиите по темата бях озаглавила точно така – „Егоист е човек, който не се грижи добре за себе си“.
Много е модерно в момента това, че човек трябва да обича себе си. Психолозите винаги казват така – не може да обичаш някой друг и да му дадеш всичко, от което има нужда, ако първо не обичаш себе си. Нека ясно и категорично уточним нещо, обаче – каква е разликата между егоизма и обичта към себе си?
Това е много обширна тема и много можем да говорим за нея. Но аз ще се опитам образно да ги представя нещата. Понеже се занимавам с карти Таро, а те работят със символи, така ще ми бъде много удобно да обясня нещата.
Представете си, че човек и неговият живот е една своеобразна сграда. И първият етаж е той самият.
За да стигне до който и да било друг етаж – например, ако вторият етаж приемем, че е нашият партньор, третият – децата ни, четвъртият – родители, петият – приятели и така нататък, човек винаги трябва да мине през първия.
Няма как човек да стигне до другите етажи, ако прескача себе си. Ако прескача себе си, ако мина отвън, отзад, ако се опитам да се спусна през покрива, това ще бъдат все такива едни „крадливи“ движения, не цялостни, не спокойни, неестествени. И ако трябва да разграничим егоизма, то той е това същото движение, но да спреш до първия етаж. Тоест, ако спреш само дотам, а не продължиш до горе – ето го егоизма!
Илиана Смилянова с кучето Мойра, кръстено на Мойрите, гръцките богини на съдбата
Чудесна метафора! Сега вече стана абсолютно ясно на всички ни що е любов към себе си и що е егоизъм. И по какво се различават.
Продължаваме със следващите въпроси. Всъщност, Вие се занимавате с много интересни неща! Просто няма как да не Ви попитам за всяко едно. Така че, почваме ги подред. Първо, разбрах, че сте написали книга „Таро. Попитай сам себе си“.
Да, написах. И вижте как пак е символично – завърта се човек като един уроборос, този прословут символ на змията, която си е захапала опашката. Той олицетворява сътворяването на света, целостта, на предизвикателството да завършваме нещата, да ги износваме. И ако погледнем този уроборос като кръгче, то е съществена част от деветката. Първо трябва да направим кръгчето и после да изнесем навън „рамото“. Ако се замислим, девет са месеците на бременността! В този смисъл, когато „изминеш собствената си орбита“, тогава можеш да излезеш извън нея и да започнеш да осветяваш пътя и на другите. Или по-скоро да им помагаш те да увеличават собствената си светлина. Но не си ли завършил това първо кръгче, не си ли изминал собствената си орбита, там остава винаги пукнатина, винаги ще има жажда пак да се върнеш нататък, някой да ти помогне или пък още по-голяма форма на егоизъм е, когато искаш някой друг да свърши твоята работа.
Вие сте една изключително ерудирана личност, здраво сте стъпили на земята, кажете ни как стана така, че започнахте да се занимавате с карти Таро, което се счита за нещо несериозно?
Ами аз самата трябваше да се преборя с тези предубеждения. Защото даже си спомням преди много, много години, това не съм го разказвала досега, но аз с мои колеги, с които заедно учихме българска филология, започнахме да издаваме едно списание. Казваше се „Авалон“. И аз имах задачата, поставена от тези колеги, да пиша за картите Таро. А тогава въобще не знаех за какво става въпрос. Ходих да говоря с някакъв човек, който се занимаваше с Таро, но самата аз бях с предубеждения. Виждате ли колко е точна дума предубеждения! Не си убеден от собствен опит, а някой ти го е дал наготово. Това също е свързано с процеса да родиш и износиш себе си. Трябва да си прегледаш собствената „сграда“ за такива „тухли“ вътре, интегрирани от всякакви хора – родители, приятели, други. Първо трябва да ги изчистим и да видим кое наистина остава наше, кое припознаваме като истински свое.
След години, след като известно време преподавах български език и литература в училище, след като учих няколко години психотерапия, докато бях изпаднала в една сериозна житейска криза в търсене на себе си, тогава в такъв един „вакуум“ стигнах до една книга, където бяха споменати системи, които помагат на човек да си върне смисъла в живота. „Съдбата като шанс“.
Ставаше дума за системи за „пътуване навътре“. Там бяха изброени картите Таро, астрология, нумерология, беше спомената хомеопатията… Това беше доста отдавна, 1999-2000 година. За повечето от нещата аз имах много повърхностна представа. Но истината е, че човек носи в себе си всичко. А отвън просто катализираме процесите на другите и същевременно своите собствени, но, както се казва, добрият учител не ти дава нещо, той просто го припомня. И така тази книга сякаш ми припомни мои стари търсения, знания, интереси. Спомням си, че тогава ей така от нищото отидох на „Славейков“ и започнах да си търся карти Таро. Намерих си една колода. Почнах да чета какво ли не. Бях абсолютно всеядна, на какви ли не езици, защото литературата тогава на български език беше много оскъдна. И започнах по този начин да „пътувам навътре“.
Всяка една система може да бъде използвана по различни начини. Зависи от ръката, която държи съответния инструмент. И при картите Таро е същото. Може да ги употребиш за добро или да злоупотребиш с тях. Проблемът не е в инструмента, а в човека, който го използва.
И тука, разбира се, предизвикателството, като при всеки един инструмент, е да го използваме добронамерено, за добро, в името на светлината. Първо за себе си, защото в духовната сфера, а и в материалната би трябвало да е така, не е редно обущарят да ходи бос!
Така че инструментите, които човек ползва, трябва първо за себе си да изясни, че би могъл да ги използва за добро и да може да се справи с резултата. Така се случи и с мен. И с картите Таро, и с Цветята на Бах.
Всъщност, това са нещата, с които аз самата на себе си помагам. Оттук-нататък другите хора искат също да се учат и да си помагат сами. Защото това е едно много сериозно предизвикателство. Човек да си спомни колко неща знае, колко неща може, колко много може да направи за себе си и след това вече и за другите. Важно е да не чакаме толкова другите да се погрижат за нас. Защото по принцип ние обичаме да търсим отговорността извън себе си. Все някой трябва да ни е виновен или пък да е длъжен да направи нещо за нас.
Точно това щях да Ви питам. Защо толкова много злоба в този свят? Защо вместо да се отделя време и енергия за нещо толкова деградивно като това да завиждаш, да злобееш, тази енергия не се насочи към нещо по-удовлетворяващо и съзидателно. Защо хората бягат от това да си решават проблемите, а винаги тръгват да обвиняват някой или нещо извън тях и така правят света лош?
Ами, да Ви кажа, моето усещане е доста оптимистично. Аз виждам, че все повече хора започват да се обръщат навътре към себе си и да имат интереси в тази посока. Това, което преживяваме, катализира този процес. В момента са изнесени на всеобщо внимание теми и информация, които преди това са били труднодостъпни. Нещата, които човек трябва да търси с години и да осмисля и проверява, в момента са изплували на повърхността. И тяхното откриване е въпрос единствено на разбиране, желание, енергия и време, защото да се изкачваш обикновено изисква повече енергия, отколкото да слизаш. Когато човек критикува, когато е огорчен, това е спад в енергията. Все едно се спускаме по нанадолнището. Това изисква по-малко енергия, но ни струва по-скъпо. Изкачването, от своя страна, изисква повече отдаване на енергия, но се отблагодарява многократно. Това е процес на събуждане и на все по-голямо ангажиране на човек със самия него.
А злобата, за която говорите – скоро си мислех, че сега се срещаме с нея видимо по-често. Но според мен ние сме в един много сериозен лечебен процес. Много неща в момента изглеждат по-очебийни, но това е добре. Защото са излезли на повърхността. Можем да сравним този процес с това човек да започне да си чисти къщата. Ако не я чисти, боклукът седи под дивана, под шкафовете – той не е видим. Привидно нещата могат да изглеждат подредени и чисти, но вътре са задръстени. А когато започне „да чистим“, „боклукът“ излиза наяве, но това е един очистителен и оздравителен процес. И за да може човек да се освободи от злобата, според мен и не само според мен /хората, с които общувам, са на същото мнение/, човек трябва да мине през етапа на гнева. Трябва да съумее да се разгневи, да се разгневи здравословно, да отхвърли и да изкаже нещата, които толкова години – архетипно погледнато, от векове, човекът е преглъщал и търпял излишно, за да може после да стигне до вибрацията на любовта.
И между другото, да припомним – „дяволът е сянката на любовта“. И ето, в картите Таро има една карта Дяволът, която в себе си събира компресирано всичко това. Дяволът е сянката на човека. В сянката може да има много негативни чувства, но също така в нея има и много любов. И това е недадена и неприета любов. И според мен, хората, които по един или друг начин са стопирали любовта в живота си, са се отказали от нея. Защото ги е било страх, срам или просто са по-пасивни и очакват някой друг да направи нещо вместо тях. Всичко това сега отвътре започва да създава проблем и иска да излезе навън, но не става бързо. Процесът наподобява този, при който в канализацията дълго време е нямало вода. Знаете, когато дойде, тя не става веднага за пиене. Тече кал и трябва да мине време, за да се избистри. Много е трудно и е голямо изпитание това, през което преминаваме, но за мен това е един много оздравителен процес.
Тези неща звучат доста логично и оптимистично. Някъде бях чела, че въглищата и диамантите имали една и съща кристална структура. Важно е вече кой какво търси и иска да види.
Точно така. И въгленът, и диамантът по някакъв начин символизират алхимичния процес – оловото да стане злато. И всъщност, всички ние сме алхимици. Всички ние тръгваме като въглени и имаме задачата и предизвикателството да се превърнем в диаманти.
Дори си мисля, че по-важното раждане в живота на човека е раждането му от себе си. Да, без първото раждане от майката и бащата няма как да тръгнем по този път, но раждането не спира само с това, което са направили майките ни и бащите ни. А много често ние спираме само дотам.
И когато нещо не ни достига в живота, започваме да виним родителите си за това. Много хора обвиняват родителите си, аз също съм минала през това. Или че много са те обичали, или че не са те обичали достатъчно, или са те обгрижвали, или са те обезгрижвали. Но е важно човек да си зададе въпроса: „Аз какъв родител съм на себе си? Как се отглеждам?“.
Илиана Смилянова – случайна среща с котка в Петра, Йордания
Чудесно го казахте. А за Цветята на Бах да отделим няколко думи? Тази тема също е много интересна.
Цветята на Бах са една лечебна система, която доста прилича на хомеопатията. Самият Едуард Бах е лекар по образование, с много успешна практика в Лондон, с голяма клиентела. През годините той си дава сметка, че резултатите не го удовлетворяват, че дори да излекува своите пациенти, те след това отново се връщат с нови и различни оплаквания. И разбира, че системата, с която работи – конвенционалната медицина, не е това, което всъщност може да отговори на истинските нужди на човека. И започва да търси. Минава през етапа на хомеопатията, открива учението на Ханеман, даже произвежда така наречените хомеопатични ваксини, които знам, че и досега се използват в Англия. Те не са така вредни, както чисто физическите. Но не спира и дотам. През него минава едно божествено знание, което той формулира и систематизира в тази система, наречена Цветята на Бах.
Аз години съм се лекувала с хомеопатия, докато открия Цветята на Бах. Те много добре резонират с моето разбиране за човека и за неговите възможности и задачи. Защото те дават възможност, съвсем не толкова трудно и непосилно, човек да започне да се грижи за себе си. Да се лекува, да се грижи и за близките си по един напълно достъпен, не скъп, абсолютно безвреден начин. Тези есенции всъщност се създават от цветове на растения, само една от тях не е, тя е от така наречената Rock Water(Скална вода), на която източникът е друг.
Всъщност, това са лековете на природата, напълно достъпни, произведени по един подобен на хомеопатията начин, но не съвсем. Образно казано, се извлича информацията от това растение, вибрацията му.
И тази информация, тази енергия на есенцията помага на човек да повдигне собствената си вибрация, да се върне към изначалното си светло и високо вибрационно състояние, което се асоциира със здравето.
Когато ни „падне вибрацията“, ние се разболяваме, потъваме все едно. А иначе се „вдигаме“ и изцеляваме. Предимството и може би едно от най-големите богатства на тази система е първо, че тя не може да навреди, дори на новородено.. Ако не е уцелена точната есенция, просто няма бъде усетена промяна.
Но, разбира се, че е важно човек да познава системата, защото тя е достъпна и семпла, но не и елементарна. Трябва да се развие отношение, чувствителност към човека, към душевността му, към себе си най-вече, за да може да усетим кои есенции са нужни, какви комбинации от тези есенции трябва да се направят – и в този процес разговорът е изключително, изключително важен.
Аз се самообразовах в тази посока, но след това реших, покрай дъщеря ми, която исках също да навлезе в тази материя, да изкарам няколкогодишно обучение във Виена при една от най-големите специалистки по Цветята на Бах – Мехтхилд Шефер. И първото нещо, което ни казаха на това обучение, беше, че разговорът е 50% от терапията. Аз бих казала – повече от 50.
Защото човек за човека е лекарство. Говорейки, дори в момента ние се лекуваме една друга.
Точно! Благодаря за което. И няма как да не се изкуша да Ви задам още един въпрос, този път малко по-личен. Вие сте изключително духовен човек, „обърнат навътре“, лишен напълно от суета, според мен. Как успявате да го постигнете? Нужна ли ни е суетата, пречи ли ни, не ни ли пречи? В каква степен трябва да я притежава всеки един от нас? Интересно ми е Вашето мнение.
Аз определено приемам, че нищо човешко не ни е чуждо. На мен също. Не мога така смело да се изкажа и да заявя, че съм изцяло лишена от суета. Със сигурност има моменти, независимо колко добре си давам сметка за тях, когато и аз я проявявам. Но нека дефинираме първо и какво е суета. Защото по някакъв начин това понятие резонира с думата „всуе“ – нещо напразно, нещо което седи малко като пуканки, като празна енергия, празно внимание, като нещо, което е повече форма, отколкото съдържание.
Така че, пак казвам, човек да иска да бъде видян, да иска да бъде зачетен, да иска да бъде харесван, е нещо, което важно. И нещо, което трябва се учи с годините – умението да можем да /се/ виждаме. Защото за мен любовта е и да видиш някого – обичам те значи виждам те.
И аз като дете понякога съм се чувствала необичана – тогава, когато не са ме виждали. Така съм се усещала, невидяна. След това съм се учила да /се/ виждам. Да виждам другите, да виждам себе си…
Така че, когато съм се научила през годините да гледам на себе си с други очи, точно тая суета, която считаме за пречеща и за празна, нещо, което е всуе, отива по-настрани по един естествен начин.
Но това не означава да стоим само на сянка. Напротив, човек трябва да може да стои и на слънце. Трябва да умее да стои в центъра, в светлината на прожекторите. Всеки от нас има неща, които само той може да каже. Има неща, които само той носи. И трябва да има смелостта да ги покаже, да ги изрази. Ето това е, което искам да „събудя“, да припомня на човека за самия него. Да не се страхува от това да бъде видян. Да не се страхува от това да изпее своята песен, да застане и да изиграе главната роля в собствения си сценарий. Никой не може да изиграе главната роля в твоя житейски сценарий! Всички останали роли са второстепенни.
А когато ти изиграеш своята роля с любов в твоята пиеса, тогава със същата тази любов ще играеш и другите роли в пиесите на другите. И пак стигаме до този „първи етаж“, за който стана въпрос в началото.
Много се надявам, че хората ще успеят да вникнат в това, което казахте, защото нещата, които обсъждахме, са важна предпоставка светът да стане по-добър. Тъй като просто ние самите ще станем по-добри. Много хора вече вероятно са направили първата крачка към това „обръщане към себе си“, да им пожелаем успех и нека вдъхновяват и другите да правят същото. За да няма толкова много неувереност и произтичащите от нея злини.
Точно това е! Точно когато говорим и за Слънцето, в картите Таро Слънцето е под номер 19, а с номер 19 в Цветята на Бах пък е есенцията Larch (Лиственица) – те помагат точно за това, да застанеш на светло, да си повярваш. Да се освободиш от ненужната неувереност. Да засветиш! Да събудиш Слънцето в себе си и светлината да мине през теб. Да станеш прозрачен за нея. Но като продължение на това, което казахте – моята мечта и желание е светът да стане по-истински. Разбира се, така ще стане и по-добър, но първо е важно да стане по-истински. Да не лъжем другите, но първо да не лъжем себе си.
Защото ние много често лъжем себе си, омаловажавайки се. Като омаловажаваме това, което чувстваме, това, което мислим. И веднага да спомена – есенцията с номер 1 в Цветята на Бах, агримонията е точно за това, тя е като серум на истината.
Помага на човек да се освободи от излишните маски. Да не се преструва. И да се осмели да занимае другите с това, което мисли, с това, което чувства. Защото ние сме като вестоносци. Ето, картата под номер 1 в картите Таро е Магът. Магът се свързва с Меркурий, Хермес. Той е вестоносецът на боговете. Всеки от нас е вестоносец на боговете. Вие ми носите сега някакво писмо, аз предавам чрез Вас някакво писмо. Трябва да се осмелим да получим тези писма и да ги предадем от сърце и душа. А какво всеки един ще направи с тях, това вече не зависи от нас.
Някой ще ги прочете, друг може да ги скъса, трети пък може да ги отвори след 5 години. Понякога на мен са ми влияли разговори, подслушани неволно в градския транспорт от хора, които въобще не познавам.
Това е много интересно и съм чувала, че Вселената по невероятни начини може да ни изпраща сигнали, дори чрез хора, които не познаваме, които са се оказали на точното място в точния момент.
Абсолютно е така! Аз преди време бях написала „Как да познаем къде има ангел?“. Ами там, където има Човек. Защото ангелът без човека нищо не може да направи. Ние, хората, хем едната част от нас е в духовността, имаме спомен за някаква Вселена, където всичко е възможно, не сме ограничени, всички сме любящи. Но от друга страна, сме и в материалния свят, тук, на Земята, където е животът е труден, голямо изпитание. Някаква част от нас е смъртна, преживяваме какви ли не неща. Това тук е такъв уъркшоп, няма по-голям уъркшоп от живота.
Наскоро си мислех точно за това. Пътувахме по магистралата в Сърбия и в един момент започнаха да ни дават знак другите коли, че има някакъв проблем с колата ни. Първия го игнорирахме, следващия обаче не. Видяхме, че предното колело е супер разклатено. Можеше да стане зверска катастрофа! Човек, който въобще не познаваме, спря, кара с нас, заведе ни, намери ни сервиз и си тръгна. Поправиха ни колата за два часа. Като ангели. Изпратиха ни обратно до магистралата и си тръгнаха. Е, как да не кажа „Благодаря!“ на тоя свят! Отварят се някакви „портали във времето“ и ти виждаш колко е добър Човекът. Някой беше казал: „Хората са лоши, но Човекът е добър“. Човекът наистина е добър.
Чудесен завършек на нашия разговор. Надявам се, че няма и да ни е последният.
Ще се радвам!
Благодарим Ви! Това беше Илиана Смилянова, която е един от лекторите на стартиращия след броени дни онлайн фестивал Животът след 40.
Билети може да закупите ТУК
Интервю на Лора Костова
