Днес в рубриката на списание Happywoman – Величествена България ще продължим да пишем за значимите битки и събития за България. Тази поредица от статии е подходяща за всеки, който тепърва се сблъсква с родната история или иска да научи малко повече за нея. Нашите читатели ще срещнат и непознати събития, но най-вече ще имат възможност бързо да си припомнят позабравени такива.
Първите значими битки за България – част 1
Значими битки за България част 2
Значими събития за Велика България през средновековието
Битката при река Ахелой
Мирът от 913 г се оказва краткотраен. Поредната промяна на властта във Византия и този път става причина за възобновяването на войната. Възкачилата се на престола императрица майка Зоя, се отказва от поетите ангажименти и започва мащабна подготовка за разправа с българите. Сключен е мирен договор с арабите, който да освободи заетата в битки с тях войска. Потърсена е помощ от сърби, маджари и печенеги. През това време Симеон не само че не пропуска на няколко пъти да нахлуе във византийските предели, но и работи усърдно на дипломатическата сцена. Той успява дa пpoтиводейства на замисления от империята план и да я остави единствено с подкрепа от страна на сърбите и на малка част от печенегите, докато маджарите дори са привлечени на българска страна.
През 917 г. огромна византийска войска е изпратена срещу България. Води я изтъкнатият военачалник Лъв Фока, подпомаган от най-видните представители на ромейската аристокрация. В своя поход тя се придвижва към българските земи край Черно море. Симеон решава да посрещне враговете в широкото поле пpu peкa Axeлой. Там на 20 август се състои решителният сблъсък. В началото по всичко личи, че византийците надделяват. Българите отстъпват организирано, докато Симеон, който наблюдава ставащото от една близка височина, не се хвърля лично в сражението. Макар конят му да е убит, той се качва на друг и продължава смело боя. Поведени от своя цар, българите пробиват византийските редици, сред които настъпва смут, прераснал във всеобщо бягство. Огромна част от ромеите са посечени и малцина успяват да се спасят, достигайки Месемврия. Победата прави Симеон пълен господар над положението на Балканите и му позволява да навлезе толкова навътре в територията на Византия, колкото друг български цар преди него не е достигал.
Превземането на Сръбското княжество
Първенството в двубоя C Византия позволява на Симе он да погледне по-сериозно и към останалите граници на своята държава. В навечерието на битката при Ахелой той си осигурява тил във всички посоки с изключение на Сърбия. Това го кара да се намеси във вътрешния живот на страната, слагайки началото на политика по поставяне на свои доверени лица на нейния престол.
Още през 917 г. начело на българска войска кавхан Тердор и Мармаис залавят Петър Гойникович и налагат на негово място братовчед му Павел Бранович. На свой ред в Константинопол не се отказват от борбата за Влияние над сърбите и през 921 г. изпращат Захарий срещу българския поставеник. Той е победен и изпратен в България, но с това опитите на империята не секват. Скоро самият Павел Бранович е привлечен на страната на Византия и Симеон е принуден да изпрати срещу него Захарий, който успешно го сваля от престола, благодарение на подкрeпa от българската войска.
В следващите години във вече усложнените отношения настъпва нов обрат и Византия успява отново да привлече на своя страна Захарий. След като той откpuтo ce обявява срещу България през 923 г. Симеон изпраща срещу него кавхан Теодор и Мармаис. За разлика от предходните пъти сега те попадат в засада и са убити, а главите им изпратени в Константинопол. Това кара българския цар да промени политиката си и веднъж завинаги да се справи с несигурния си съсед. През 924 г. силна войска e изпратена срещу Сърбия, а при вида й Захарий бяга при съседните хървати. Под предлог на престола да бъде поставен Чеслав, сръбските жупани са привикани, оковани и изпратени в България. Подобна съдба сполетява и огромна част от обикновения народ. Така на практика сръбските земи са превзети и стават част от територията на България.
„Дълбокият мир“ между България и Византия при цар Петър
Смъртта на цар Симеон през 927 г. поставя България в особено състояние. От една страна, нейното могъщество е факт и тя се разпорежда със съдбините на почти целите Балкани, но от друга си е отишъл вдъхнови телят и основен отговорник за успехите от последни- те десетилетия. А те не са единствено в полето на Външната политика. Във вътрешността на страната се развихря огромна дейност по развитието на книжнината и строителството на столицата Преслав. Благодарение на безспорните постижения в тази сфера, целият период става известен като Златен век.
Не е ясно поради каква причина на българския престол сяда Вторият Симеонов син Петър. Вместо да продължи политиката на своя баща, през лятото на 927 г. той започва преговори с Византия за сключването на мирен договор. Те са продължителни и се водят от българска делегация първо в Месемврия, а впоследствие в Константинопол. Едва през есента се стига до необходимото разбирателство. За да подпише договора, наречен „дълбок мир“, лично български- ят владетел пристига във византийската столица. Според разпоредбите му държавните границите са оформени на база споразуменията от 904 г. Спазена е и традиционната практика по размяна на пленници, а Византия отново се задължава да плаща годишен данък на България.
Най-важна изглежда клаузата, според която империята признава царската титла на Петър. Нейната формули- ровка се различава от тази на цар Симеон, но все пак официално регламентира нарасналия престиж на държавата. Като гаранция за договора на 8 октомври Петър се венчава за внучката на император Роман Лакапин – Мария, която приема името Ирина, означаващо „мир“. Бляскавата церемония е извършена лично от византийския патриарх Стефан в църквата „Св. Богородица“ край Константинопол. След сватбата младоженците тържествено се завръщат в Преслав.
Бунтът на Михаил срещу цар Петър
Политиката на цар Петър по отношение на Византия не среща одобрение във всички кръгове на българското общество. Мнозина са онези, които желаят да продължат агресивните действия срещу империята. По всяка вероятност изборът на престола да се възкачи той, а не първородният Симеонов син Михаил, също поражда недоволство. В крайна сметка още през 928 г. се стига до организация на бунт срещу владетеля. В основата му стои по-малкият брат на царя Иван. До военни действия така и не се стига, тъй като заговорът е разкрит в зародиш, а водачът му е заловен, хвърлен в тъмница и по-късно насила замонашен. Обикновените участници са наказани жестоко. Византия успява да се възползва от ситуацията и по късно привлича към себе си Иван. Под предлог за размяна на пленници той е отведен в империята, която му предоставя имоти в Мала Азия и му урежда брак. Кум на сватбата става самият син на Роман Лакапин – Христофор.
По-сериозната опасност за Петър идва от страна на големия му брат Михаил. За да не предяви претенциите си към властта, той е замонашен, но през 930 г захвърля расото и повежда бунт. Бързо събира около себе си голяма войска и успява да превземе силна крепост, по всяка вероятност намираща се някъде при Долна Струма. Докато се очаква следващият му ход, Михаил най-внезапно умира. Въпреки че по този начин е сложен краят на надигането, неговите хора не се предават. Заради страх от наказание за участието си в бунта, те нахлуват на византийска земя. По течението на река Струма и през Македония достигат до Елада, нанасят огромни опустошения по пътя си и се заселват в крenocттa Никопол.
Успението на св. Иван Рилски
„Дълбокият мир“ с Византия и сравнителното спокойствие при дългото управление на цар Петър извеждат на преден план въпросите за духовното развитиe на българите. Изминалите десетилетия от налагането на християнството, в комбинация с усилията на многобройни книжовници и църковни дейци, правят така, че в страната израстват поколения, възпитани и из- цяло приобщени към ценностната система на новата религия. Въпреки това борбата с остатъците от езичеството, появата на еретически учения и спазването на морала включително и сред монашеството, продължава. В нея на преден план излизат нов вид духовни Водачи – отшелниците, които със своя съвършен начин на живот служат за пример на останалите. Най-таченият български светец сред тях е живелият именно тогава Иван Рилски.
Пътят към вярата на Иван Рилски започва като, малко след смъртта на родителите си, той изоставя своя дом и раздава имуществото си на бедните. Впоследствие се оттегля в манастир, намиращ се в близост до родното му място село Скрино. Там се заема с изучаването на богослужебните книги, но не след дълго напуска обител- та и започва своя отшелнически живот. Първоначално се установява в планинските възвишения край река Струма, а по-късно последователно в пещера край Земен, в южните части на планината Витоша и на различни места в Рила. Именно в Рила той пребивава по-продължително, като към 30-те години на Х в. в нея основава Рилския манастир. Още приживе Иван Рилски се ползва с уважението и почитта на българите, а край него се събират множество ученици. и. 108 Последните години от своя живот светецът прекарва в уединение, съставяйки устав, наречен „Заветът“, по който монасите да се ръководят. На 18 август 946 г, на около 70-годишна възраст, той завършва земния си път.
Унгарското нахлуване в Тракия
Маджарите, изтласкани от съвместния поход на цар Симеон и печенегите през 896 г, се установяват в Панония. Там за кратко време успяват да унищожат Великоморавия и да се издигнат като първостепенна сила. Войнствени по природа, те започват да нахлуват и да плячкосват съседните държави и най-вече германските земи, докато през 955 г император Отон не им нанася тежко поражение при река Лех. През това време маджарите се спускат и на юг, достигайки Византия. Няма сигурни свидетелства за стореното от тях при преминаването през българската територия. От извършеното по отношение на ромейските градове в Тракия, можем да съдим, че след себе си те оставят значителни опустошения.
Първият документиран мащабен маджарски пoxoд e от 934 г. Той ги отвежда чак до стените на Константинопол. Огромна част от териториите на Тракия са разорени, а мнозина от жителите й избити или заловени. Империята успява да откупи част от взетите в плен, но с цената на значителна сума. През следващите годи ни походите на маджарите зачестяват. Това принуждава византийците да построят и подсилят множество крепости в Тракия и Македония. Най-опустошителни са нахлуванията от 959 – 961 г, когато в три последователки години те нападат. Едва през 961 г. византийският военачалник Мариан Аргир успява да ги надвие и прогони.
Малко след идването си на власт император Ники фор II Фока се обръща към Петър с молба да възпре на своя територия маджарите. Това кара някои историци да съзрат в техните преминавания през българските земи предварителни договорености от периода на 965 – 966 г, cпopeд кouтo тe да не плячкосват в България.
Руското нашествие в България
„Дълбокият мир“ между България и Византия, сключен през 927 г, продължава необикновено дълго като се имат предвид традиционните отношения между двете страни. Империята използва този период, за да засили свои- те позиции в Мала Азия и да вземе категоричен превес в борбата си с арабите. Нарасналата византийска мощ кара Никифор ІІ Фока да промени позицията си спрямо царството и с традиционния за ромеите похват, да намери съюзник, който да атакува България в тил. Срещу обещания за богата плячка и многобройни дарове византийският пратеник Калокир склонява към това русите, водени от княз Светослав. През август 968 г начело на огромна войска той потегля срещу България. Цар Петър успява да се противопостави с армия, имаща двойно по-малък размер и закономерно претърпява поражение, което го принуждава да се затвори в Дръстър. Русите са оставени безпрепятствено да разграбват българските земи, докато съобщение за печенежкa aтaкa над Киев не ги принуждава да се завърнат в родината си. В очакване на повторното нахлуване на Светослав, на 30 януари 969 г. цар Петър умира. След него на престола застава първородният му син Борис II. Промяна във Властта се случва и в Константинопол. Никифор ІІ Фока е убит от Йоан Цимисхи, който заема мястото му. През лятото на 969 г. Светослав отново е със своята Войска в България. За разлика от първия поход, този има една ясна цел да унищожи българското царство. Край Мальк Преслав българската армия се противопоставя на русите, но е разбита. Скоро в ръцете на Светослав попадат столицата Преслав и цяла Североизточна България.
Превземането на Преслав от Византия
Макар Византия да предизвиква руската атака към България, тя не очаква подобен развой на събитията. Княз Светослав, се оказва неконтролируем и от съюзник бързо се превръща в опасен враг. Той провожда пратеничеството до Йоан Цимиски с искане ромеите да му отстъпят всички свои европейски земи и да се оттеглят в Азия. Ясно е, че подобно предложение е неприемливо и военният сблъсък става неизбежен. Двете армии се срещат край Аркадиопол, а русите са победени. Тази загуба кара Светослав да се оттегли на север от Стара планина, но след него нахлуват византийците.
През пролетта на 971 г след кратка, но ожесточена атака Йоан Цимиски преодолява крепостните стени на Преслав и навлиза в града. Русите отказват да се предадат и се затварят в царския дворец. Продължително вре ме те се отбраняват, убивайки всеки византиец, дръзнал да припари вътре. За да ги принуди да излязат, императорът нарежда да опожарят двореца. Извън укрепените си позиции нашествениците продължават да се защитават смело, но бързо са обкръжени. Боевете продължават докато почти всички руси не намират смърттa cи. Hapeд c тях се сражават и мнозина българи, които бранят своята столица. Оттам насетне ходът на борбата е предрешен. Макар Светослав три месеца да се задържа обсаден в Дръстър, останал без припаси, е принуден да изостави българските земи и да се завърне в своята родина.
Йоан Цимисхи отпразнува победоносния си поход с грандиозен триумф в Константинопол. Заловеният при превземането на Преслав български цар, Борис II, e oтведен в ромейската столица, където от него са снети знаците на царската власт, от сан е лишен българскkuят патриарх, а столицата се преименува на Йоанопол. Превзетите от Византия източни български територии пък, са включени в административната организация на империята.
Битката при Траянови вратa
С превземането на столицата Преслав Византия смя та България за подчинена, но политическата реалност е различна. Въпреки загубата на огромни територии, западните български земи все още са свободни. Пленяването на царското семейство налага на преден план в тях да излязат нови лидери. Това са четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които са наречени комитопули, като синове на комит Никола. Началните им действия са насочени на югозапад, но съдбата не е благосклонна към първите двама. Давид е убит почти веднага след 976 г. между Кастория и Преспа, а малко по-късно Мойсей намира смъртта си, докато обсажда Сяр.
На първо време империята не реагира, докато превземането на Лариса през 986 г. не привлича вниманието й. За да отговори подобаващо, младият византийски император Василий II организира мащабен поход към българските земи. Без особени трудности той успява да достигне до Средец и да го обсади, но Арон и Самуил добре са се погрижили за неговата защита. За близо двадесет дена василевсът не само че не постига нищо съществено, но и сам понася загуби. На няколко пъти Войниците му, пръснати из околността в търсене на пpuпacu, са aтакувани. Изгорени са и част от стенобойните машини. В тази ситуация, без перспективи за успех, на императора не остава друго освен да нареди оттегляне.
Византийската войска поема по обратния път към страната си, но на 17 август 986 г. попада на засада в прохода Траянови врата. Българите се спускат от всички страни, а напорът им е толкова силен, че ромеите не успяват да окажат каквато и да е съпротива. Разгромът им е пълен и малцина се спасяват. Самият Василий II c големи трудности се измъква, но оставя след себе си целия обоз, заедно със своята палатка и знаците на им- ператорcкoтo достойнство.
Битката при река Сперхей
Победата при Траянови врата, в комбинация с вътрешните проблеми на Византия, помага на българите дa поемат инициативата във военния конфликт. Възможните разногласия сред комитопулите са пресечени с убийството на Арон, което прави Самуил едноличен лидер на България. Около 990 г Преслав е отвоюван обратно, а наред с него и попадналите по-рано под властта на им перията източни български земи. Следват няколко атаки по посока околностите на Солун. През 995 г край града са разбити войските на дука Григорий Таронит, който е убит в хода на сражението. На следващата 996 г. българите побеждават и новия солунски дук Йоан Халдос. Успехът им позволява да плячкосат голяма част от Халкидическия полуостров, но с това не се слага край на тяхното нахлуване.
Самуил се насочва дълбоко в пределите на империята и през Тесалия и Беотия достига до Пелопонес. Българските войски не срещат съпротива и успяват да разрушат множество противникови крепости и градове. Едва когато се завръщат към България, в близост до река Сперхей срещу тях се изправя ромейска войска, водена от Huкuфор Уран. Българите не познават добре местността и смятат, че придошлата пълноводна река не може да бъде премината и ще ги защити от нападение. Поради тази причина не вземат нужните мерки за укрепване на лагера си. В същото време Византийците успяват да на мерят подходящо място, от което да се прехвърлят на отсрещния бряг и под прикритието на нощта да aтакуват неподготвения си противник. Самуил не успява да организира своята Войска и е напълно разгромен. Самият той заедно със сина си Гаврил Радомир са тежко ранени и успяват да се спасят, благодарение на това, че се преструват на умрели докато отминат боевете. Впоследствие с големи мъки се добират до родината си преминавайки под укритието на блоките планини.
Битката при село Ключ
Поражението при река Сперхей в значимо, но претърпените загуби все още могат да бъдат компенсирани. През 997 г. след вестта за смъртта на цар Роман, Самуил приема царската титла, което увеличава неговия авторитет и вдъхва надежда на хората му. От 1000-ната г насетне обаче България има срещу себе си непоколебим враг в лицето на Василий II. Той окончателно се подсигурява откъм Мала Азия и насочва всички огромни ресурси на империята към заветната си цел унищожениетo на България. В началото на единадесетото столетие василевсът успява да си върне властта над Преслав и източните български земи. Последват атаки към вып решността на страната. Превзети са Видин и Cкonue, но до решително сражение между двете войски не се стига. Самуил продължава да е активен и през следващото десетилетие войната се води безспирно.
Така се стига до 1014 г, в която българският цар решава да прегради традиционния път на византийците към вътрешността на страната. За целта край днешното село Ключ е издигната внушителна стена. Византийците правят многократни опити да я преодолеят, но са отблъсквани от защитниците й. Положението коренно се променя, когато византийският пълководец Никифор Ксифий насочва императорските войски по заобиколна планинска пътека. На 29 юли 1014 г, с викове и шум, ромеите се показват. Самуил се оказва обкръжен и не успява да им окаже съпротива. Благодарение на Гаврил Радомир той не е заловен, но голяма част oт българите са избити или попадат в плен. След сражението Василий II нарежда 15 000 от тях да бъдат ocлепени, а на всеки 100 да бъде оставен по един с едно око за водач. Така завръщащите се българи се явяват пред своя цар. Когато Самуил ги вижда, не издържа и припада. По-късно се съвзема, но получава сърдечен удар и на 6 октомври 1014 г умира.
Падането на България под Византийска власт
Противно на очакванията първата победа след злощастната битка при село Ключ се пада на българите. През същата 1014 г. Гаврил Радомир нанася поражение на византийците в клисура край Струмица, убивайки собственоръчно техния водач – солунския дук Теофилакт Вотаниат. Но докато се очаква поредната атака om страна на Василий II, през 1015 г. царят пада убит от своя братовчед Иван Владислав, който се възкачва на престола. Той прави всичко по силите си да възпре империята, но неуспешно. През 1018 г, обсаждайки Драч, се излага на излишен риск в схватка с патриция Никита Пигонит. Двама пехотинци се възползват от отвлеченото му внимание и успяват да го убият. Царската смърт внася допълнителна дезорганизация сред българите. Мнозина от съпротивлявалите се години наред срещу Византия, не намират сили да продължат борбата.
Управителят на Перник – Кракра, който на няколко пъти отблъсква ромеите, сега изпраща съобщение до Василий II, че е готов да предаage 35 kpeпocти. Неговият пример е последван и от редица други видни българи. При Струмица до императора достига известие, донесено лично от българския патриарх Давид. Съпругата на Иван Владислав – Мария, обещава да предаде столицата Охрид, а заедно с нея и властта над цялата страна. Така вместо военен поход Българоубиеца провежда тържест Вено шествие из българските градове, които един след друг отварят портите си за него.
В Охрид пред Василий II се предава царицата с трима от синовете си, шестте си дъщери и един незаконен син на Самуил. Там императорът поставя ръка и върху бога тите съкровища на българските царе. Малко по-късно в Девол при него пристигат останалите трима синове на Иван Владислав – Пресиан, Алусиан и Аарон. Малцината българи, които продължават борбата за кратко време, са подчинени и цялата страна е завладяна.
Въстанието на Петър Делян
За да приобщи към себе си българите и да пресече поводите им за недоволство, император Василий II налага своята власт с изключително внимание. Взетите от него мерки наред със загубите, претърпени в многобройните битки, не позволяват организирането на мащабно въстание в първите десетилетия от владичеството. Въпреки това споменът за Българското царство не угасва. Очаква се единствено повод, който да подбуди народа да хване оръжието и лидер, който да го поведе към свободата. Такъв е появилият се през 1040 г Делян. Като се възползва от недоволството, породено от въвеждането на парични данъци, той вдига българите на борба.
Въстаническият лидер събира около себе си голяма част om xopama кaто заявява, че е син на Гаврил Радомир и Внук на Самуил. За да регламентира действията си, е провъзгласен за цар на България и приема името Петър. Първите му стъпки на бойното поле носят успех и за кратко време северозападните български земи са освободени. Следва настъпление на юг, където са превзети важните градове Ниш и Cкoпue. Meждувременно въстават и хората от околността на Драч. Те провъзгласяват за цар местния си водач Тихомир. Този акт заплашва да разедини българите, поради което Петър Делян нарежда той да бъде убит. Запазеното единение във въстаническия лагер позволява превземането на Драч и разрастването на военните действия. Атакува се на широк фронт като мъже, водени от Кавхан, се спускат към Тесалия и превземат Димитриада, докато други стигат до Елада и побеждават ромеите край Тива. Макар по това време император Михаил IV да се намира в Солун, той не разполага с достатъчно сили, за да им се противопостави и е принуден да се оттегли към Константинопол.
