Минута за култура: Неизвестен разказ от Антон Страшимиров – войникът с нежно перо

Забавления

Минута за култура: Неизвестен разказ от Антон Страшимиров – войникът с нежно перо

  •  
  •  

На днешния 15 юни през 1872 година е роден големия български писател, драматург и публицист Антон Страшимиров. Именитият творец създава паметни за българската култура разкази, повести, романи и пиеси, като е един от най-известните родни модернисти. Страшимиров е и изявен публицист, участва в освободителните войни, които описва с перото си. Умира на 7 декември 1937 година във Виена, до последно остава верен на любимата Варна и плодородната Добруджа.

Приживе е приятел на Яворов, а като четник участва в четата на Яне Сандански. Служи и по време на Първата световна война, а после работи заедно с Гео Милев. В началото на антиеврейската кампания е част от Комитет за защита на евреите.

Произведенията му са преведени на над 10 езика. По повод рождения ден на големия Антон Страшимиров ви представяме непобликувания негов разказ „Как седем пъти заплаках“, отпечатан за първи път от сайта „boiniznamena.com“.

Как седем пъти заплаках

Изкачих се на Казълъдуалийски баир. Заплаках за първи път.

Това беше началото на моите сълзи.

И аз заплаках и втори път, защото реших да разкажа на топлата компания следната истинска случка от тая велика война, в която и аз участвам.

Учителче някакво, топло момче, хилаво, смазано, но с жар в душата – данъчник – някакъв около Петрич устроило питателен пункт за ранените герои. Минах оттам, видях го.

Два дни не ял и на третия едва получил един хляб, учителят изял половината и другият оставил: кой знае кога пак ще получи друг хляб.

Заплаках за трети път.

И ето – откъм Беласица се зададе ранен французин. Едната му ръка вързана, отдалеч вика на френски – учителчето разбирало от този език: „И двама сме родени от жена. В името на вашата майка – отрежете ми здравата ръка, но дайте малко хляб”.

Аз (А. Страшимиров) плача – струва ми се за четвърти път.

Нещо се спря в гърлото ми – разказваше ми учителят – задуши ме. Пред очите ми премина. Стори ми се, че гърдите ми ще се пръснат – сякаш нещо огромно, по-силно от мен се разбунтува вътре…

Дадох му половината хляб, без да му режа ръката. Дадох го, макар да знаех, че скоро хляб няма да получа. Но и да знаех, че никога през живота си няма да видя хляб, аз пак бих му го дал”…

Аз заплаках за пети път – стори ми се великан тоя тих, скромен, незабелязан герой.

Но въпреки вашето възмущение господа, аз заплаках и шести път. Сега вече от възмущение.

Ял французинът и се наял безсрамно, подло.

„Аз не зная страна – казал той – дето тъй варварски се третират пленниците – да им се дава половин хляб”.

Пак нещо се спря в гърлото ми, пак нещо ме задуши и пак ми притъмня – разказваше ми учителят. Французинът тръгна да си ходи. Аз забравен от болка, от възмущение, от обида – с нечовешки глас извиках подире му – разбира се пак на френски, защото иначе той нямаше да ме разбере.

„И двама сме родени от жена, но вашата майка трябва да е била простит…”

Шест пъти ли заплаках до сега? Да. Седмият път беше, когато, след като напуснах топлата компания, отидох да се фотографирам, заедно с коня си … (цензура)…. Стъклото е у г-н Тръпко Василев, постоянен стопанин на Непостоянната Художествена галерия в София.

Край

Разказът е написан на ръка в „Странствующ преглед” (бивш Казълъдуалийски преглед”), година І, брой 2. Февруари 1916 г. Периодично списание. Уреждат гениални редници от 3-та мак. бригада.

От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904 г.

  •  
  •  
Tagged , ,
на горе